Когато се върна към реката, светлината отслабваше, но голямата зееща дупка се виждаше подозрително ясно. Никой от тези северни елени няма да падне в тази яма. Ще я видят и ще пробягат край нея, помисли тя и се почувства обезверена. Е, вече е твърде късно да се направи каквото и да е тази вечер. Може би ще измисля нещо сутринта.
Но утрото не и донесе ни просветление на духа, ни прекрасни идеи. През нощта се бе заоблачило. Събуди я огромна капка вода, която падна на лицето и и Айла видя разпръснатата светлина на безрадостното зазоряване. Предната вечер не бе вдигнала старата кожа като навес, защото когато си легна, небето бе ясно, а кожата — влажна и кална. Беше я проснала наблизо да се суши, но сега тя бе станала по-влажна. Капката на лицето и бе първата от много други. Тя се уви с кожата за спане и след като претърси товарните кошове и откри, че е забравила да си вземе росомаховата качулка, издърпа единия край над главата си и се преви над почернелите влажни останки от огъня.
Ярка светлина блесна над източните равнини — разсеяна светкавица, която освети земята чак до хоризонта. След малко далечният грохот изръмжа предупредително. Сякаш по сигнал от облаците ливна нов порой. Айла вдигна влажния кожен навес и се уви с него.
Полека-лека дневната светлина извади на по-добър фокус местността и прогони сенките от падините. Напъпилите степи потънаха в сива бледнота, сякаш сипещият вода дъждовен облак бе измил цветовете. Дори небето имаше неописуемия оттенък на нищото — нито синьо, нито сиво, нито бяло.
Щом тънкият слой пропусклива почва над нивото на вечната замръзналост се напои, водата започна да образува локви. Все още близо до повърхността замръзналата земя под горния слой почва бе също тъй твърда, както замръзналата стена на север. Когато, затоплящото се време разтопеше почвата по-надълбоко, нивото на замръзването се понижаваше, но вечно замръзналата почва бе непроницаема. Нямаше никакъв отток. При известни условия подгизналата почва се превръщаше в коварно тресавище, което можеше да глътне и възрастен мамут. И ако това се случеше близо до челния край на ледника, който се местеше непредвидимо, някое внезапно застудяване можеше да запази мамута в продължение на хилядолетия.
Натежалото небе пускаше големи течни топчета в черната локва, която доскоро беше огнище. Айла ги гледаше как се превръщат в кратери, а после в разширяващи се пръстени, и си мечтаеше да бъде в своята суха уютна пещера в долината. Проникващият до мозъка на костите студ се просмукваше през тежките и кожени нозебрани, въпреки мазнината, с която ги бе намазала, и натъпканата вътре острица. Размекнатият мочур попари ловния и ентусиазъм.
Когато от препълнените локви към реката потекоха канали кална вода, носеща клонки, пръчки, трева и ланшна шума, тя се премести на една малко по-висока могилка. Защо ли просто не се върна обратно, помисли си, като влачеше товарните кошове по нагорнището. Надзърна под капаците. Дъждът се стичаше по преплетените хвощови листа и съдържанието им беше сухо. Няма смисъл. Трябва да ги натоваря на Уини и да си тръгвам. Никога няма да уловя северен елен. Нито един няма да скочи в тая голяма яма, само защото така ми се ще. Може би по-късно ще мога да убия някой от старите бродяги. Да, ама месото им е жилаво, а кожите им са целите на белези.
Айла въздъхна тежко и придърпа кожената завивка и стария навес по-плътно към себе си. От толкова време правя планове и работя, няма да оставя малко дъжд да ме спре. Може би не ще убия елен, няма да е за пръв път някой ловец да се върне с празни ръце. Само едно е сигурно — ако не опитам, никога няма да убия елен.
Един поток заплаши да подрови могилката и тя се покатери на една скала. Присви очи и се опита да се вгледа в дъжда, за да види дали не отслабва. Сред откритата прерия нямаше никакво укритие — нито големи дървета, нито надвиснали скали. Също като рошавия мокър кон до нея, Айла стоеше насред пороя и търпеливо чакаше дъжда да спре. Надяваше се, че елените също чакат. Не бе готова за тяхното идване. Към средата на сутринта решимостта и намаля отново, ала по това време тя вече нямаше никакъв мерак да си ходи.
По обичайните случайни прищевки на пролетта облаците се разкъсаха около пладне и свежият вятър ги подгони. До следобед не можеше да се види и следа от тях и свежите млади цветове на сезона заискриха със свежо измития си блясък на греещото с все сила слънце. Земята вдигаше пара в ентусиазма си да върне влагата на атмосферата. Сухият вятър, който бе прогонил облаците, я засмука лакомо, сякаш знаеше, че ще отдаде един дял на ледника.