През зимата виещият вятър набиваше оскъдния сняг в голата замръзнала почва. Но земята се въртеше и въртеше около своята наклонена ос и сезоните се сменяха. Няколкото градуса по-ниска средногодишна температура бяха предизвикали образуването на ледника. Някой друг горещ ден не беше от значение, защото не променяше средната и стойност.
Напролет падналият на земята оскъден сняг се разтапяше, а кората на ледника се затопляше, процеждаше се надолу и тръгваше към степите. Водата размекваше почвата над вечно замръзналия слой достатъчно, за да могат тревите и билките с техните плитки корени да разцъфнат. Тревата израстваше бързо, усещайки вдън семето си, че животът ще бъде кратък. Към средата на лятото тя вече представляваше сухо изправено сено — цял континент от тревиста земя с разпръснати групички северна гора и тундра в близост до океаните.
В районите до границите на леда, където снежната покривка бе лека, тревата целогодишно осигуряваше храна на безброй тревопасни и семеядни животни, пригодили се към ледниковия студ, както и на хищниците, които могат да се пригодят към всеки поддържащ плячката им климат. Един мамут би могъл да пасе на стъпка от блестящата синьо бяла ледена стена, извисяваща се миля или повече над него.
Сезонните потоци и реки, подхранвани от топящия се ледник, се врязваха в дълбокия льос и често през утаечните скали до кристалната гранитна платформа под континента. Стръмните проломи и речните клисури бяха честа гледка сред открития терен, като реките доставяха влага, а клисурите — укритие от вятъра. Даже сред безводните льосови степи съществуваха зелени долини.
Времето се затопли и сред върволицата на дните Айла се умори да пътува, умори се от монотонността на степта, умори се от неотслабващото слънце и неспирния вятър. Кожата и загрубя, напука се и се обели. Устните и се нацепиха, очите и се възпалиха, а гърлото и постоянно дращеше. Понякога пресичаше някоя речна долина — по-зелена и с повече дървета от степите, но никоя не я изкуши да остане и в никоя нямаше човешки живот.
Макар обикновено небето да бе ясно, безплодните и търсения хвърляха сянката на страха и тревогата. Зимата винаги управляваше земята. И в най-жежкия летен ден острият ледников студ витаеше нейде в мислите. За да оцелее през дългия жесток сезон, трябваше да натрупа храна и да намери убежище. Скитосваше от ранна пролет и вече започваше да се чуди дали не е обречена вечно да броди из степите и най-накрая да умре.
В края на един ден, който бе досущ като предхождащите, направи сух бивак. Беше сполучила в лова, ала въгленът и бе угаснал, а дърветата ставаха все по-редки. Хапна няколко сурови залъка, за да не се занимава с огъня, но нямаше апетит. Захвърли мармота настрани, въпреки че изглежда дивечът също намаляваше или пък очите и не бяха достатъчно остри. Брането също бе станало по-трудно. Почвата се бе втвърдила и беше покрита със стара растителност. И винаги духаше вятър.
Спа зле, измъчвана от лоши сънища, и се събуди, без да е отпочинала. Нямаше нищо за ядене. Даже захвърленият мармот бе изчезнал. Пи вода — застояла и безвкусна — опакова кошницата си и потегли на север.
Към пладне откри русло на ручей с няколко съхнещи локви вода с леко парлив вкус, но напълни мяха си за вода. Изрови няколко хвощови корена — бяха леки и жилави, но тя ги задъвка, както се мъкнеше. Не искаше да продължава, ала не знаеше какво друго да прави. Обезверена и апатична, не обръщаше много внимание къде върви. Не забеляза стадото пещерни лъвове, които се грееха на следобедното слънце, докато един от тях не изрева предупредително.
Страхът я прониза и тя се осъзна. Върна се назад и сви на запад, за да заобиколи територията на лъвовете. Достатъчно бе пътувала на север. Защищаваше я духът на Пещерния лъв, а не големият звяр в неговата физическа форма. Това, че беше неин тотем, не означаваше, че не е заплашена от нападение.
Всъщност точно така Креб бе разбрал, че тотемът и е Пещерният лъв. Тя все още носеше на лявото си бедро четири дълги успоредни белега и имаше повтарящи се кошмари, в които една гигантска лапа посягаше в малката пещера, където като петгодишно дете бе избягала да се скрие. По-късно си спомни, че предната нощ бе сънувала тази лапа. Креб и каза, че е била изпитана дали е достойна и белязана в знак, че е избрана. Несъзнателно посегна надолу и пипна белезите на бедрото си. За какво ли би могъл да ме избере Пещерният лъв, помисли си.