Айла тръгна по следите и стигна до развръзката на историята. Твърде закъсняло, за да избегне летящите копита, едно лъвче беше прегазено от подплашените елени.
Жената коленичи до пещерното бебе и с опитната ръка на лечителка провери за признаци на живот. Лъвчето бе топло и вероятно имаше счупени ребра. Беше на умиране, но все още дишаше. От следите в прахта Айла разбра, че лъвицата е намерила бебето си и го е побутнала да стане, но безуспешно. После е постъпила като всички животни — с изключение на двукраките — които трябва да оставят слабите да умрат, за да оцелеят останалите. Насочила е вниманието си към другата си рожба и си е тръгнала.
Само оцеляването на животното, наречено човек, не зависеше единствено от силата и доброто здравословно състояние. За хилавия в сравнение с месоядните си съперници човек оцеляването зависеше от сътрудничеството и съчувствието.
Бедното бебче, помисли Айла. Майка ти не можа да ти помогне, нали? Не за пръв път сърцето и бе затрогнато от ранено и безпомощно създание. За момент тя си помисли да вземе със себе си лъвчето в пещерата, но бързо се отказа от идеята. Когато изучаваше целителното изкуство, Брун и Креб и позволяваха да носи малки животни в пещерата на Клана, за да ги лекува, макар че първия път бе предизвикала доста голямо объркване. Но Брун не и позволи да вземе едно вълче. А лъвчето сега бе голямо почти колкото вълк. Някой ден щеше да стане почти колкото Уини. Айла стана, погледна умиращото лъвче, поклати глава и пак отиде да води Уини, като се надяваше, че товарът няма да се запъне някъде съвсем скоро. Щом тръгнаха, тя видя, че хиените ги последваха. Посегна за камък и забеляза, че глутницата е пренасочила вниманието си. Съвсем разумно. Това беше нишата, която природата им бе определила. Бяха намерили малкото лъвче. Само че когато ставаше дума за хиени, Айла не беше разумна.
— Махайте се, вонящи животни! Оставете малкото на мира!
Айла хукна назад, като мяташе камъни. Силно изквичаване я извести, че един от камъните е улучил целта. Щом жената, изпълнена със справедлив гняв, тръгна към тях, хиените пак се отдръпнаха на един хвърлей разстояние.
На! Това ще ги държи настрани, помисли, като застана разкрачена над лъвчето, за да го защити. После крива недоверчива усмивка мина по лицето и. Какви ги върша? Защо ги гоня от едно лъвче, което и без друго ще умре? Ако го оставя на хиените, те няма да ме безпокоят повече.
Не мога да го взема с мен. Аз даже не мога да го нося. Поне не през цялото време. По-добре да измисля как да закарам северния елен. Смешно е да мисля за това.
Смешно ли? Ами ако Иза ме беше оставила? Креб казваше, че съм била оставена на пътя и от Урсуз или може би от духа на Пещерния лъв, защото никой друг не би спрял заради мен. Тя не можеше да понася да гледа, че някой е болен или ранен и да не се опита да му помогне. Точно затова беше толкова добра лечителка.
Аз съм лечителка. Тя ме научи. Може би това лъвче е било оставено на пътя ми, за да го намеря. Първия път, когато занесох онова зайче в пещерата, понеже беше ранено, тя ми каза, че това означава, че ми е писано да бъда лечителка. Е, ето едно бебе, което е ранено. Не мога просто така да го оставя на тези грозни хиени.
Само че как ще пренеса това бебе до пещерата? Ако не внимавам, някое счупено ребро може да пробие белия му дроб. Ще трябва да го превържа, преди да го пренеса. Тоя широк ремък, който използвах да дърпам Уини, ще свърши работа. Тук имам от него.
Айла свирна на коня. Колкото и да бе странно, товарът, който Уини влачеше, не се закачи никъде, но младата кобила беше напрегната. Не и харесваше да стои в територията на пещерните лъвове, нейните родственици също спадаха към техните естествени жертви. От лова-насам беше нервна, а честото спиране, за да се освобождава тежкият товар, който спъваше движенията и, не способстваше тя да се успокои.
Айла обаче се бе концентрирала върху пещерното лъвче и не обърна внимание на нуждите на коня. След като превърза ребрата на младия хищник, единственото, което успя да измисли, за да го пренесе до пещерата, бе да го сложи на гърба на Уини.
Това беше повече, отколкото кобилката можеше да понесе. Щом жената вдигна огромната млада котка и се опита да я сложи на гърба и, кобилата се вдигна на задните си крака. В паниката си тя започна да подскача нагоре и да се мята, опитвайки се да се отърве от тежестите и приспособленията, с които бе увързана, сетне препусна през степта. Увитият в тревната рогозка елен заподскача и се затътрузи подир коня, докато не се удари в един камък. Рязкото дръпване засили паниката на Уини и доведе до ново бясно подскачане.