— Защо да съм повече Зеландонии от теб? Защо си мислиш, че аз тука не мога да бъда също тъй щастлив като теб?
— Ами дори понеже не си влюбен. А ако беше, щеше да кроиш планове да я вземеш обратно със себе си, не да останеш с нея тук.
— Защо не доведеш Джетамио с нас у дома? Тя е способна, разумна, знае как да се погрижи за себе си. От нея ще стане добра Зеландонии. Тя даже ловува с най-добрите им ловци, прекрасно ще се оправи.
— Не искам да си губя времето, да прахосам цяла година в път. Намерих жената, с която искам да живея. Искам да уседна, да се установя, да и дам шанс да започне да изгражда семейство.
— Какво е станало с моя брат, който искаше да пропътува чак до края на Голямата майка река?
— Някой ден ще стигна дотам. Няма защо да бързам. Знаеш, че не е много далеч. Може би следващия път, когато Доландо тръгне да търгува сол, ще ида с него. Може да взема и Джетамио. Мисля, че ще и хареса, макар че няма да е щастлива, ако се отдели за дълго от къщи. За нея домът означава повече. Никога не е познавала майка си, тя самата насмалко не е умряла от парализа. За нея нейните хора са важни. Напълно я разбирам, Джондалар. Имам един брат, който е досущ като нея.
— Защо си толкова сигурен за това? — Джондалар погледна надолу, за да избегне очите на брат си. — Или за това, че не съм влюбен? Серенио е красива жена, а Дарво — високият рус мъж се усмихна и тревожните бръчки на челото му се разгладиха — има нужда от мъж до себе си. Някой ден от него може да стане добър майстор на кремъка.
— Големи братко, аз те познавам отдавна. Да живееш с една жена не значи, че я обичаш. Знам, че харесваш момчето, но това не е достатъчна причина да останеш тук и да се свържеш с майка му. Не е толкова лоша причина да я вземеш, но не и да останеш. Върни се у дома и ако щеш, си намери някоя по-възрастна жена с няколко деца — тогава ще бъдеш сигурен, че сърцето ти ще е пълно с малчугани, които ще можеш да направиш майстори на кремъка. Само че се върни у дома.
Преди Джондалар да успее да отговори, при тях влетя едно запъхтяно момче, което още нямаше десет години. За възрастта си бе високо, но слабо, с източено лице и твърде фини и деликатни за момче черти. Светло кестенявата му коса бе права и увиснала, но в очите му искреше жива интелигентност.
— Джондалар! — изпъхтя то. — Навсякъде те търся! Доландо е готов и речните хора чакат.
— Кажи им, че идваме, Дарво — каза високият рус мъж на езика на Шарамудои. Хлапето хукна. Двамата мъже се обърнаха да го последват, после Джондалар спря.
— Пожеланията ти са наред, Малки братко — рече той и усмивката на лицето му показа, че е искрен. — Не мога да кажа, че не съм очаквал да го направиш съвсем официално. И престани да мислиш да се отървеш от мен. Не се случва всеки ден брат ти да намери жената на мечтите си. Няма да пропусна твоето обвързване за любовта на една донии.
Ухилването на Тонолан озари цялото му лице.
— Знаеш ли, Джондалар, точно това си помислих, когато я видях за пръв път — че е прекрасният млад дух на Майката, който е дошъл, за да превърне в удоволствие Пътешествието ми до онзи свят. Щях да тръгна с нея, без да се боря… и още съм готов да го направя.
Джондалар тръгна след Тонолан и смръщи вежди. Не му харесваше мисълта, че брат му може да следва една жена до смъртта и.
Пътечката се виеше през гъста сенчеста гора надолу по стръмния склон на къси серпантини, които правеха наклона по-лек. Като доближиха една каменна стена, която ги изведе до ръба на стръмна скала, пътеката се разшири. Тя бе внимателно изсечена околовръст на каменната стена и бе достатъчно широка, та двама човека да могат да вървят един до друг, макар и без да им е много удобно. Джондалар вървеше след брат си, докато траверсираха стената. При все че бяха презимували с Шарамудои от Доландовата Пещера, той все още усещаше присвиване в слабините си, колчем погледнеше от ръба към дълбоката, широка Велика майка река под тях. Въпреки това пътеката беше за предпочитане пред другата възможност.