Джондалар разговаряше с Карлоно на любимата за водача на Рамудои тема — лодките и го окуражаваше с въпросите си.
— Какво дърво прави добри лодки? — питаше Джондалар.
Карлоно, който доставяше удоволствие на себе си и удовлетворяваше интереса на очевидно интелигентния млад мъж, се впусна в оживено обяснение.
— Най-добър е зеленият дъб. Той е твърд, но се поддава на обработка. Здрав е, но не е твърде тежък. Губи гъвкавостта си, ако изсъхне, но можеш да го отсечеш през зимата и да запазиш стволовете в някое езерце или блато за година, дори две. Ако го държиш повече, подгизва и става труден за обработване, а лодката трудно намира правилния баланс във водата. Но по-важно е да се избере нужното дърво — Карлоно говореше и вървеше през гората.
— Голямо? — попита Джондалар.
— Не само заради размера. За основата и за дъските ти трябват високи дървета с прави стъбла — Карлоно заведе високия Зеландонии до горичка от нагъсто пораснали дървета. — В гъста гора дърветата растат нагоре, за да хванат слънцето…
— Джондалар! — по-големият брат погледна изненадано, като чу гласа на Тонолан. Той стоеше с още няколко души около един огромен дъб, заобиколен от други високи прави дървета, чиито клони начеваха високо нагоре по ствола.
— Щастлив съм да те видя! Твоят малък брат би могъл да използва помощта ти. Знаеш ли, че не мога да се свържа, докато не бъде построена нова лодка, и това — той кимна изразително към високото дърво — трябва да бъде отсечено за „стрингери“ каквото и да означава тази дума. Виж само какъв мамут! Не мислех, че дърветата могат да станат толкова големи — ще ми трябва цяла вечност да го отсека. Големи братко, докато се свържа, ще бъда един стар човек.
Джондалар се усмихна и поклати глава.
— Стрингерите са дъските, от които се правят бордовете на по-големите лодки. Ако си решил да станеш Шарамудои, трябва да знаеш това.
— Решил съм да стана Шамудои. Ще оставя лодките на Рамудои. Поне от лов на антилопи разбирам. Ловил съм ибекси и муфлони по високите ливади. Смяташ ли да ми помогнеш? Имаме нужда от всички сили, които можем да съберем.
— Ако не искам бедната Джетамио да чака, докато остарееш, предполагам, че ще се наложи. И освен това, ще ми бъде интересно да видя как се прави — рече Джондалар, обърна се към Карлоно и добави на езика на Шарамудои:
— Помага Джондалар дялка дърво. Говори по-късно?
Карлоно се усмихна в знак на съгласие и се отдръпна да види как ще бъдат отсечени първите парчета дървесина. Не остана задълго. Преди горският гигант да падне, по-голямата част от деня щеше да мине, а за падането всички щяха да се съберат наоколо.
Засичаха отвисоко и работеха надолу под голям наклон, като правеха хоризонтални засечки по-долу така, че откъртваха трески. Каменните брадви не влизаха надълбоко. За да бъде здраво, острието трябваше да има известна дебелина и затова не можеше да проникне много навътре в дървесината.
Докато напредваха към центъра на огромното дърво, изглеждаше, че по-скоро го глозгат, отколкото секат, но с всяка паднала треска задълбаваха по-навътре в сърцето на древния гигант.
Денят привършваше, когато дадоха една брадва на Тонолан. Всички работещи се насъбраха около него. Той направи няколко последни маха, сетне, щом чу изпукването и видя масивното стъбло да се люшва, отскочи назад. Високият дъб отпървом се наклони бавно, но при падането си набра инерция. Като трошеше клоните на съседните гиганти и събаряше по-малките дървета, мамутското старо дърво с пукане и пращене се отказа от съпротивата и се сгромоляса на земята. Отскочи, потръпна и затихна.
В гората се възцари тишина, сякаш от дълбоко уважение дори птиците замлъкнаха. Величественият стар дъб бе повален, изтръгнат от живите си корени. Пънът му стоеше като пресен белег сред безмълвните землисти горски сенки. После с тиха тържественост Доландо коленичи до нащърбения пън, изгреба с ръка малка дупка в земята и пусна вътре един жълъд.
— Нека Благословената Мудо приеме нашия дар и даде живот на друго дърво — каза той, затрупа семето и изля отгоре чаша вода.
Слънцето залязваше на замъгления хоризонт и източваше златисти нишки в облаците, когато потеглиха по дългия път към високата площадка. Преди да стигнат древния залив, цветовете преминаха през палитрата от жълто до бронзово и от червено до тъмно мораво. Щом заобиколиха издадената скала, Джондалар спря пред недокоснатата хубост на простиращата се пред него панорама. Направи няколко крачки към ръба, за пръв път твърде погълнат от гледката, за да обърне внимание на стръмната урва. Великата майка река, спокойна и пълноводна, отразяваше трептящото небе и тъмнеещите сенки на заоблените планини отсреща, а мазната и гладка повърхност се оживяваше от движението на дълбокото и течение.