— Тия мои проклети крака! — изръмжа щабният сержант. Спеше ли, Кент?
— Буден бях като ей тия кукумявки — увери го Кент. О’Конър пристъпи към прозореца.
— Видях, че свети, и реших, че си буден — каза той. Исках да се убедя, че Кардиган не е при тебе. Не искам да разбере, че съм тук. И ако нямаш нищо против, ще угасиш ли лампата? Кедсти също е буден. Буден като ей тия кукумявки.
Кент протегна ръка и стаята му потъна в мрак, като изключим сиянието на луната и звездите. Едрата фигура на О’Конър, застанал пред прозореца, закриваше част от тази светлина. Лицето му оставаше наполовина в мрака.
— Да дойда при тебе така, е престъпление, Кент — заговори той, снишил силния си глас до шепот. Но, се налагаше. Това е последната ми възможност. А, аз зная, че има нещо не наред. Кедсти ме маха от пътя, защото бях с него, когато срещна момичето там в тополовата горичка. Командироват ме със специална задача във форт Симпсън, най-малко две хиляди мили по вода. Това значи шест месеца или година. Тръгваме на съмване с моторницата, за да настигнем Росан и неговата команда, затова се наложи да рискувам сега да дойда при теб. Колебаех се, ала разбрах, че има някой буден в стаята ти.
— Радвам се, че дойде — топло отговори Кент. И … боже господи, колко бих искал да тръгна с тебе, Бъки! Ако не беше това нещо в гърдите ми, дето се издува, докато се пукне …
— Аз нямаше да замина — прекъсна го полугласно О’Конър. Ако ти беше на крака Кент, нямаше да се случат доста работи. Нещо много странно е станало с Кедсти от тая сутрин. Не е същият, дето го знаеш от вчера или от десет години насам. Нервен е и трябва да съм на погрешен път, ако не дебне непрекъснато някого. И го е страх от мен. Сигурен съм. Страх го е от мен, защото го видях да губи ума и дума, когато срещнахме онова момиче. Форт Симпсън е скроена работа, чисто и просто да ме махне оттука за известно време. Той се помъчи да позаглади цялата тая история, като ми обеща да ме направи инспектор до края на годината. Това стана днес следобед, точно преди бурята. Оттогава О’Конър се обърна за миг с лице към лунната светлина.
— Оттогава досега съм дебнал момичето и Санди Мактригър — додаде той. Но, те изчезнаха, Кент. Предполагам, че Мактригър просто е хлътнал в гората. Но, това, което ме озадачава, е момичето. Разпитах и сетния cheman на шаланди в пристанището. Проучих всички места, където то би могло да получи храна или подслон и платих на стария следотърсач Муи да претърси близката гора. Невероятното в тая работа не е изчезването му. Невероятното е, че нито една жива душа в пристанище Атабаска не го е видяла! Направо не е за вярване, нали?
А, после, Кент, ми дойде голямото хрумване. Нали си спомняш как винаги сме се водили по голямото хрумване? А, то изведнъж ме завладя. Мисля, че зная къде е момичето.
Кент, забравил за грозящата самия него съдба, беше дълбоко заинтересуван от вълнуващата тайна на О’Конър. Започваше да си представя положението. Неведнъж бяха разнищвали заедно загадки от този род и щабният сержант забеляза познатия пламък на нетърпение в очите на Кент. А, Кент тихо се изсмя, увлечен от вълнуващата игра на търсене и преследване, и рече:
— Кедсти е ерген и съвсем не поглежда жените. Но, обича домашна обстановка.
— И си е построил дървена кьщурка малко по-настрана от градчето — добави О’Конър.
— И готвача китаец и икономката ги няма.
— И къщата е затворена или поне така се предполага.
— Освен нощем, когато Кедсти отива там да спи. Ръката на О’Конър стисна ръката на Кент.
— Джими, в Н-ското отделение никога не е имало екип разузнавачи, който би могъл да ни бие. Това момиче се крие в дома на Кедсти!
— Но защо ще се крие? — настоя Кент. То не е извършило престъпление.
О’Конър замълча за миг. Кент го чу да пълни лулата си.
— Това е просто голямото хрумване — изсумтя той. То ме завладя, Кент и не мога да се отърва от него. Да знаеш, човече …