Беше боготворил майка си и духът на неговите сънища не му позволи да надзърне в долината, където тя лелееше погребана под малък бял камък в селското гробище, хиляда мили далече, с баща му редом до нея. Но, той го развълнува за миг със спомена за дните, в които с труд беше завършил средното си образование, а след това го доведе на Север, любимия му Север.
За часове пустошта погълна Кент. Той мърдаше неспокойно, от време на време сякаш пред прага на събуждането, но всеки път се отпускаше отново в навяващите дрямка прегръдки на неговите гори. Беше на път в студеното сиво начало на зимата и блясъкът от лагерния му огън изсипваше сияен кръг на червено великолепие в нощта, а близо до него в този блясък седеше О’Конър. Сега пък беше зад кучетата и шейната, бореше се с бурята. Тъмни и тайнствени потоци ромоляха под неговото кану; ето го на Голямата река, О’Конър е пак с него … И после изведнъж се видя с димяща пушка в ръка. Двамата с О’Конър стояха, опрели гръб на долап за промиване на злато, с лице към свирепата и кръвожадна шайка на контрабандиста Мако. Трясъкът на пушките наполовина го събуди, но след това дойдоха по-приятни неща. Бученето на вятъра във върхарите на смърчовете, ромолът на пълноводни реки през пролетта, птичите песни, сладките ухания на живота, великолепието на живота, както го бе живял той, той и О’Конър. Накрая, полузаспал и полубуден, поведе борба с някаква задушаваща го тежест в гърдите. Беше една потискаща и измъчваща тежест, както от дървото, което го затисна в областта Джакфиш и Кент чувствуваше, че се смъква в някакъв мрак. Изведнъж проблесна светлина. Той отвори очи. Слънцето нахлуваше през прозореца, а тежестта в гърдите беше лекото натискане от слушалката на Кардиган. Въпреки физическото напрежение от виденията, породени от неговия ум, Кент се събуди тъй тихо, че Кардиган не усети това, докато не вдигна глава. Имаше нещо в изражението му, което докторът се помъчи да прикрие, но Кент го долови, преди то да изчезне. Имаше тъмни сенки под очите. Кардиган изглеждаше малко измъчен, сякаш беше прекарал безсънна нощ. Кент се надигна и примижа срещу слънцето с виновна усмивка. Беше спал доста до късно и …
Кент внезапно се сви и изкриви уста от болка. Нещо горещо и изгарящо го преряза през гърдите. Беше като удар с нож. Той отвори уста да поеме дъх. Налягането вътре в него не беше вече натискът на слушалката. Болката беше истинска.
Кардиган, наведен над него, се мъчеше да има весел вид.
— Прекалено много нощен въздух, Кент — обясни той. Това ще мине скоро.
На Кент му се стори, че Кардиган едва забележимо натърти думата „скоро“, но нищо не го попита. Беше съвсем сигурен, че го е разбрал, и знаеше колко неприятно щеше да е за Кардиган да му отговори. Бръкна под възглавницата да види часовника си. Беше девет часът. Кардиган гузно се суетеше, подреждаше нещата на масичката и нагласяваше сенника над прозореца. Няколко мига остана неподвижен, гърбом към Кент. Сетне се обърна и каза:
— Кое предпочиташ, Кент, да се измиеш и да закусиш или да имаш гост?
— Не съм гладен и тъкмо сега не ме привлича мисълта за сапун и вода. Кой е гостът? Отец Лейон или Кедсти?
— Нито единият, нито другият. Една дама.
Тогава ще е по-добре да се примиря със сапуна и водата! Имаш ли нещо против да ми кажеш коя е?
Кардиган поклати глава.
— Не зная. Никога не съм я виждал. Дойде тая сутрин, когато бях още по пижама, и остана да чака досега. Казах и да дойде по-късно, но тя настоя да чака, докато се събудиш. Беше много търпелива цели два часа.
Вълнение обзе Кент и той не се постара да го прикрие.
— Млада жена, нали? — нетърпеливо попита той. Чудесна черна коса, сини очи, носи обувки, големи колкото половината ти длан, с високи токове и е много хубава?
— Точно така — кимна Кардиган. Забелязах дори и обувките. Много красива млада жена, Джими!
— Моля ти се, покани я да влезе — каза Кент. Мърсър ме изжули снощи и се чувствувам горе-долу в приличен вид. Тя ще ми прости небръснатата брада и аз ще и се извиня, за да не ти е мъчно. Как й е името?
— Попитах я, но тя като че не ме чу. Малко след това я попита Мърсър и после ми каза, че тя само го изгледала за миг и той се смръзнал. Чете моето томче „Животописи“ от Плутарх, наистина го чете. Познавам по начина, по който обръща страниците!
Кент се облегна по-високо на възглавниците и се обърна към вратата, когато Кардиган излезе. Като светкавица в главата му премина всичко, което му бе казал О’Конър. Това момиче, Кедсти, тайнствеността на всичко. Защо е дошла да го види? Какъв би могъл да бъде поводът за посещението й, освен да му поблагодари за признанието, което дари свободата на Санди Мактрнгър? О’Конър беше прав. Съдбата на Мактригър имаше за нея голямо значение и тя бе дошла да изрази признателността си. Кент се ослуша. В коридора се чуха далечни стъпки. Те бързо приближиха и спряха пред вратата. Една ръка хвана дръжката, но за миг вратата не се отвори. Той чу гласа на Кардиган, после стъпките на Кардиган, отдалечаващи се по коридора. Сърцето му туптеше до пръсване. Не помнеше да е бил някога толкова развълнуван от едно незначително нещо.