Выбрать главу

Глава V

Резето бавно се повдигна и едновременно с това на вратата леко се почука.

— Влез — каза Кент.

В следващия миг той се взря напред. Момичето бе влязло и затворило вратата подире си. Портретът, нарисуван от О’Конър, стоеше пред него в плът и кръв. Очите на момичето се срещнаха с неговите. Те приличаха на великолепни теменуги, както бе казал О’Конър, но не приличаха на очите, които очакваше да види. Бяха широко отворени, любопитни очи на дете. Беше си ги представял като два вира със стаен в тях пламък — както му ги описа О’Конър, а се оказа точно обратното. Единственото в тях като че ли бе чувството, събудено от едно всеобемащо, незадоволимо любопитство. Те очевидно не го разглеждаха като умиращо човешко същество, а като създание, безкрайно интересно за наблюдаване. Вместо с благодарност, която бе очаквал, те бяха изпълнени с някакво голямо, учудено допитване и във взора им нямаше ни най-малка сянка на смущение. За няколко мига на Кент му се стори, че не вижда нищо друго освен тези чудни, безстрастни очи, загледани в него. След това я видя цялата. Изумителната й коса, бледото, прелестно лице, стройността й красотата й, както стоеше с гръб към вратата, с едната ръка все още на дръжката. Никога не беше виждал нищо подобно на нея. Би казал, че е на осемнадесет или двадесет или двадесет и две години. Косата й навита, лъскава, с кадифени свивки от тила към върха на главата го порази, както беше поразила О’Конър, като нещо неправдоподобно. Великолепието на тази коса правеше девойката да изглежда много по-висока, отколкото беше, а тънката снага подсилваше това впечатление.

След това, ча голямо кегово смушение, в следващия момент очите му се плъзнаха към нейните крака. И пак О’Конър е бил прав. Мънички крачета, обувки с високи токове, пленително изящни глезени, подаващи се изпод пола от някакъв пухкав плат.

Той се сепна, вдигна поглед и се изчерви. Лека сянка на усмивка се плъзна по устните на момичето. То погледна надолу и Кент за първи път видя, каквото бе видял О’Конър — как слънчевите лъчи запалиха сънени огньове в косата й.

Кент се мъчеше да каже нещо, но преди да успее, девойката се настани на стола до леглото му.

— Отдавна вече чакам да ви видя — заговори тя. Вие сте Джеймс Кент, нали?

— Да, аз съм Джим Кент. Съжалявам, че доктор Кардиган ви е накарал да чакате. Ако знаех …

Беше започнал пак да се овладява и й се усмихна. Забеляза удивително дългите й черни мигли, но теменужените очи зад тях не му се усмихнаха в отговор. Спокойствието, с което гледаха, смущаваше. Тя като че ли не можеше напълно да прецени Кент и все още се мъчеше да му намери съответно място в музея на нещата, които познаваше.

— Трябвало е да ме събуди — продължи Кент, като се мъчеше да не се изтърве пак с нещо. Не е учтиво да караш една млада дама да чака два часа!

Този път сините очи го накараха да почувствува, че усмивката му е само сантиментално хилене.

— Да … вие сте по-друг. Тя говореше тихо, сякаш изказваше гласно мислите си. Именно това дойдох да разбера, дали сте по-друг. Вие умирате, нали?

— Боже господи … да … умирам! — стресна се Кент. Според доктор Кардиган може да се очаква да свърша ей в тази минута. Не ви ли е малко страх да седите толкова близо до човек, който може да пукне, както го гледате?

За първи път очите й се промениха. Тя не седеше с лице към прозореца, но въпреки това блясък, подобен на блясъка на слънчевата светлина, припламна в тях — мек, сияен, почти засмян.

— Не, това не ме плаши — увери го тя. Винаги съм си мислила, че бих искала да видя някой да умира … не бързо, както от удавяне или когато го застрелят, а бавно, лека-полека. Но, не бих искала да видя да умирате вие.

— Радвам се — промълви Кент. Това ми е много приятно.

— И все пак не бих се уплашила, ако умрете.

— 0!

Кент се облегна по-изправен на възглавниците. Беше човек, преживял много приключения. Беше се излагал на всички сътресения, които можеше да си представи, но това бе ново. Той се взираше в сините очи, онемял и смаян. Те бяха студени, чисти и без следа от вълнение. И Кент разбра, че девойката кязца истината. Нито с едно потрепване на хубавите си мигли тя не би издала нито страх, нито ужас, ако той пукнеше ей в този миг. Това беше изумително.