— Защото познавам човека, който действително го е убил — каза то тихо и това не сте били вие.
Кент направи върховно усилие да не загуби спокойния си вид. Той взе една пура от кутията, която Кардиган беше оставил на леглото и отхапа крайчеца.
— Да не би и някой друг да е направил самопризнание? — попита той.
Тя едва забележимо поклати глава.
— Да не би вие … ъ-ъ-ъ … да сте видели този друг господин да убива Джон Баркли?
— Не.
— Тогава трябва да ви отговоря, както отговорих на друг. Аз убих Джон Баркли. Ако подозирате друго лице, подозрението ви не е основателно.
— Какъв блестящ лъжец! — тихо промълви девойката. Не вярвате ли в бога?
Кент трепна.
— В широк, всеобемащ смисъл, да — каза той. Вярвам в него например, както се разкрива за сетивата ни в цялото това живо, разтящо великолепие, което виждате ей там през прозореца. Природата и аз сме станали доста добри приятели и виждате ли, аз съм си създал вместо бог един вид майка-богиня, на която да се кланям. Може да е светотатство, обаче понякога то е голяма утеха. Но, вие не сте дошли, за да говорим за религия.
Прелестната главица се наведе още по-близо до него. Кент изпита настойчиво желание да вдигне ръка и да докосне блестящата коса, когато девойката сложи ръка на челото му.
— Аз зная кой уби Джон Баркли — не отстъпваше тя. Зная как, кога и защо е бил убит. Моля ви се, кажете ми истината. Искам да зная! Защо поехте върху себе си престъпление, което не сте извършили?
Кент, без да бърза, запали пурата. Момичето го наблюдаваше внимателно, почти нетърпеливо.
— Може да съм луд — каза той. За всеки човек е възможно да е луд и да не го знае. Това е чудната страна на безумието. Но, ако не съм безумен, аз убих Баркли. Ако, не съм го убил аз, трябва да съм побъркан, защото съм дълбоко убеден, че съм го убил. Или е така, или безумната сте вие. Имам подозрения, че е така. Нима здравомислещ човек може да носи тук обувки с такива токове?
Той посочи с укор към земята.
За първи път девойката се усмихна — открито, откровено, възхитително. Човек би рекъл, че сърцето й се е устремило за миг към Кент, за да го поздрави. А, след това усмивката угасна като слънце, засенчено от облак.
— Вие сте смел човек — каза тя. — Вие сте великолепен. Аз мразя мъжете.
Но, мисля, че ако бихте оцелели, щях да ви обикна. Ще ви повярвам, че сте убили Баркли. Вие ме принуждавате да ви повярвам. Направихте признанието, когато узнахте, че ще умрете, за да спасите невинен човек. Не е ли така?
Кент отстъпчиво кимна:
— Точно така. Не ми се иска да го виждам в тая светлина, но предполагам, че е вярно. Признах, понеже знаех, че ще умра. В противен случай, положителен съм, щях да оставя другия да понесе наказанието заради мен. Сигурно ме мислите за животно.
— Всички мъже са животни — веднага се съгласи тя. Но, вие сте по-друг вид животно. Харесвате ми. Ако ми се удадеше случай, бих се била за вас. Аз мога да се бия. Тя вдигна двете си малки ръце и полуусмихната се обърна пак към него.
— Но не с тези ръце — възкликна Кент. Аз мисля, че бихте се били с очите си. О’Конър ми каза, че те насмалко не убили Кедсти, когато сте ги срещнали двамата в тополовата горичка вчера.
Беше се надявал, че споменаването на името на инспектор Кедсти ще я смути. Но, не можа да долови това да й е направило някакво впечатление.
— О’Конър е бил едрият червендалест мъж с господин Кедсти?
— Моят другар при обиколките. Той идва при мене вчера и беше прехласнат от очите ви. Те са наистина прекрасни, никога не съм виждал очи и наполовина хубави като вашите. Но, Бъки се чудеше най-много не на това. Чудеше се на въздействието, което са оказали те върху Кедсти. Каза ми, че разтърсили в него и сетния нерв, а Кедсти не е от тия, дето лесно се плашат. И най-странното в тая работа било, че в същия миг, когато сте си отишли, той дал на О’Конър заповед да освободи Мактригър, а след това се обърнал и тръгнал подир вас. Целият ден О’Конър се мъчил да узнае нещо за вас в пристанището. Не успял да намери ни кожа, ни косъм … извинете! Искам да кажа, че не е успял да узнае за вас съвсем нищо. Ние решихме, кой знае защо, че се криете в къщата на Кедсти. Нали нямате нищо против това да ви го каже човек … който скоро ще хвърли топа, а?
Малко го поуплаши прямотата, с която бе разказал всичко. С радост би премълчал собственото си любопитство и всичките съмнения на О’Конър заради още един миг с нейната ръка на челото. Но, беше го изрекъл и сега чакаше.
Девойката гледаше надолу и пръстите и усукваха някакво украшение с пискюли от роклята й, а Кент мислено измерваше с въображаема линийка дължината на миглите й. Те бяха разкошни и развълнуван от възхищението си, той беше готов да се закълне, че са два пръста дълги. Неочаквано тя вдигна очи и долови пламенния му поглед и румекината, избила под загара на бузите — нейните бузи също се бяха позачервили.