Така близо век и половина по-големите плавателни съдове с огромните гребла и гърлести екипажи се бяха отправяли надолу по реката към Ледовития океан, а по-малките с техните още по-гърлести екипажи бяха идвали нагоре по реката към цивилизацията. „Реката“, както се говори за нея в пристанището е Атабаска, чиито извори са далече в планините на Британска Колумбия, където Батист и Маклауд, изследователите от стари времена, отдадоха живота си, за да намерят първоизточниците й. И тя се носи край пристанището, бавен и мощен исполин, запътил се неотклонно към северното море. Заедно с него потеглят речните бригади. За Пиер и Анри, и Жак това значи да пропътуват от единия до другия край на земята. Атабаска свършва и на нейно място идва Робската река, а тя се влива в Голямото робско езеро, а от тесния крайчец на това езеро Макензи продължава нататък повече от хиляда мили до морето.
По това протежение на дългия воден път човек вижда и чува много неща. Живот. Приключения. Тайни, романтика и опасности. Историите са толкова много, че книги не могат да ги поберат. Те са изписани по лицата на лъжете и жените. Те лежат погребани в гробове, толкова стари, че отгоре им са израсли горски дървета. Епопеи на трагедии, на обич, на борба за живот! И колкото повече на север отива човек и още по-далече, толкова се променят и историите за случилото се.
Защото светът се променя, слънцето се променя и племената на хората се променят. На пристанището през юли слънцето грее седемнадесет часа. Във форт Чипиуиън — осемнадесет. Във форт Резолюшън, форт Симпсън и форт Провидънс — деветнадесет. На Голямата мечка — двадесет и един, а във форт Макфърсън, близо до полярното море — от двадесет и два до двадесет и три. През декември толкова са часовете на тъмнината. От светлината и тъмнината се променят мъжете, променят се жените, променя се и животът. И Пиер, Анри и Жак се срещат с всичките тях, но самите те остават все същите, пеят същите стари песни, свято пазят старата любов, мечтаят същите мечти и се кланят все на същите богове. Те посрещат хиляди беди с очи, в които блести любов към приключенията.
Тътенът на бързеите и воят на бурята не ги плашат. Смъртта не буди в тях страх. Те се счепкват с нея, радостно се борят с нея и тържествуват, когато победят. В тях тече червена и силна кръв. Те имат широко сърце. Душата им възнася песни към небето. И въпреки това са наивни като деца и когато се плашат, хваща ги страх от тези неща, от които се страхуват децата. Защото в техните сърца се гнезди суеверие, а може би и царска кръв. Защото князе и синове на князе, и най-благородната аристокрация на Франция са били първи между почтените любители на приключения, дошли преди двеста и петдесет години с гофрирани маншети на ризите и с рапири на кръста да търсят кожи, които струват многократно тежестта си в злато, и Пиер, Анри и Жак с техните Мари, Жани и Жаклини са днешните живи гласове на тези древни праотци.
А, тези гласове разказват много истории. Понякога те ги нашепват, както би шепнал вятърът, защото има истории тайнствени и чудати, които трябва да се разказват полугласно. Няма ги черно на бяло в печатните страници. Дърветата ги слушат край лумнали лагерни огньове вечер. Влюбени си ги разправят сред веселата слънчева светлина на деня. Някои от тях се възпяват в песни. Някои се запазват от поколенията — епопеи на пустошта, предавани от баща на син. И всяка година има нови неща, които да минават от уста на уста, от хижа в хижа от долното течение на Макензи до оттатъшния край на света в пристанище Атабаска. Защото трите реки непрекъснато пораждат романтика, трагедии и приключения. Никога не ще се забрави историята как Фолет и Ладусьор безумно се надплували през Улея на смъртта зарад любовта на девойка, която чакала на другия край, или как Камбъл О’Дун, червенокосият великан от форт Резолюшън, се сражавал срещу цяла голяма бригада при опита си да избяга с дъщерята на капитана на шаландата.
А, бригадата обичала О’Дун, макар и да го победила, защото тези мъже от суровия Север обичат смелите и сърцатите. Епопеята на загубилата се шаланда.
Как имало хора, които я видели да изчезва пред очите им да плава нагоре, а след това бързо да се издига в небето, се разказва и преразказва от мъже, с изписано на лицето убеждение и затаени пламъчета на нестихващо суеверие в очите, а същите тези мъже се вълнуват, когато разказват не зная кой път странната и невероятна история за Хартсхоуп, английския аристократ, тръгнал на Север с цялото величие на монокъла и невъобразим за условията багаж, и как се присъединил към междуплеменна война, станал вожд на Кучешките ребра и се оженил за черноока, гладкокоса малка индианска красавица, която сега била майка на неговите деца.