Умът му мигновено го върна назад при тази мисъл. Той си спомни за времето, когато бе обикалял всеки кът в тозн старинен прад Квебек и спирал над два века стари гробове и дълбоко в душата си завиждал на покойниците за живота, който бяха живели. Винаги е мислел за Квебек като за някакво рядко, пожълтяло от времето късче дантела между другите градове — сърце на Новия свят, каквото е бил едно време, все още туптящо, все още нашепващо за едновремешната си сила, все още живо в спомена за старинната му романтика, за почти забравените му трагедии Един дух, който оставаше жив, който все още упорито отбиваше рушителния модернизъм, стремящ се да оскверни святото в него. И му беше приятно да мисли за Марет Радисон като за негов дух, отиващ на север и все по на север — също както духовете на поруганите покойници, вдигнали се от пристанище Атабаска, за да отидат нататък.
И почувствувал, че най-после пътят му е бил облекчен, Кент се усмихна на великолепния ден и пошепна тихичко, сякаш тя още стоеше там и го слушаше:
— Ако бях останал жив … щях да те нарека … мой Квебек. Хубаво е това име! То значи много. Ти също.
А вън в коридора, докато Кент шепнеше тези думи, стоеше отец Лейон, пребледнял, отколкото присъствието на самата смърт го бе карало някога да пребледнее. До него бе Кардиган, състарил се с десет години, откак сложи слушалката на гърдите на Кент същата сутрин. Зад тях двамата стояха Кедсти, с лице, сякаш изсечено ст сива скала, и младият Мърсър, в чиито изблещени очи беше застинал ужасът пред нещо, което още не можеше да проумее. Кардиган понечи да заговори и не можа. Кедсти избърса челото си, както го беше бърсал в утрото на самопризнанието на Кент. А отец Лейон, когато се запъти към вратата на Кент, тихо си шепнеше молитва.
Глава VII
От прозореца, великолепния ден вън и образа на Марет Радисон, който беше възкресил пред себе си, Кент се обърна при звука на ръка, допряла вратата, и видя тя бавно да се отваря. Очакваше го. Беше прочел младия Мърсър като отворена книга. Нервността на Мърсър и засилилото се стягане на това нещо в гърдите му го бяха предупредили. Смъртта щеше да дойде скоро и отец Лейон беше дошъл. Помъчи се да се усмихне, та да поздрави приятеля си от пустошта весело и без страх.
Но, усмивката му замръзна, когато вратата се отвори и той видя застаналия там мисионер.
Неведнъж беше придружавал отец Лейон през прага на живота пред лицето на смъртта, но никога още не беше виждал в изражението му това, което видя сега. Той се вторачи. Мисионерът остана на вратата разколебан, сякаш задържан в последния момент от голям страх. Известно време очите на двамата се взираха едни в други в мълчание, което ги държеше във властта си като нещо живо. После отец Лейон влезе тихо в стаята и затвори вратата подире си.
Кент дълбоко пое дъх и се опита да се усмихне.
— Вие ме изтръгнахте от една мечта — каза той. Имахмного приятна преживелица тази сутрин, mon père.
— Някой се мъчеше да ми го разправи, Джими — отвърна дребният мисионер, като правеше усилие да отговори на усмивката.
— Мърсър?
— Да. Той ми го разправи поверително. Бедният момък май се е влюбил в младата дама.
— Аз, също, mon père. Нямам нищо против да ви го призная. Дори се радвам. И ако Кардиган не беше предопределил смъртта ми …
— Джими — прекъсна го мисионерът припряно, но с малко дрезгав глас, не ти ли е идвало на ум, че доктор Кардиган може да е сгрешил?
Беше хванал ръката на Кент. Сега я стисна по-силно. Ръката започваше да боли. И на Кент, втренчил се в очите му, изведнъж му се стори, че умът му е тъмна стая, осветена внезапно от блясване на огън. Капка по капка кръвта се оттегли от лицето му, докато то стана по-бяло от лицето на отец Лейон.
— Вие … вие … да не искате да кажете …
— Да, да, моето момче, искам да кажа точно това — промълви мисионерът с глас толкова странен, като че ли не беше негов. Ти няма да умреш, Джими. Ти ще останеш жив!
— Жив! — Кент падна на възглавниците си. Жив! Устните му отронвала тази единствена дума.
За миг затвори очи и му се стори, че светът е в пламъци. И повтори думата още веднъж, но само устните му се размърдаха и не се чу никакъв звук. Разумът му, напрегнат до краен предел да посрещне изпитанието на смъртта, бавно се поддаде на силната реакция. Кент се чувствуваше в тези мигове като залитащ човек. Отвори очи и видя през прозореца някаква нелепа зелена мъгла там, където би трябвало да бъде светът. Но, чуваше гласа на отец Лейон. Този глас, като че идваше от много далече, но звучеше съвсем ясно. Доктор Кардиган направил грешка — казваше той. И поради тази грешка доктор Кардиган бил като човек, комуто са извадили сърцето. Но, то било простителна грешка.