— Не ти се сърдя, Кент — каза той, не ти се сърдя, дето ме наричаш негодник и каквото друго пожелаеш. Струва ми се, че бих правил същото, ако бях на твое място. Вижда ти се необяснимо, поради предишните ни връзки, че не правя всичко възможно, за да те спася. Бих го правил, ако смятах, че си невинен. Но не смятам. Аз вярвам, че си виновен. Не виждам да има някаква вратичка в доказателствата против теб, както си ги изредил в собственото си самопризнание. Слушай, човече, дори да можех някак да помогна, да докажа, че не си виновен в убийството на Джон Баркли… Той замълча и засука единия от посивелите си мустаци, като се обърна за миг наполовина към прозореца. Дори да направех това, ти пак би получил двайсет години затвор за най-лошото лъжесвидетелство на земята. Лъжесвидетелство, извършено по време, когато си мислел, че си на смъртно легло! Ти си виновен, Кент. Ако, не в едното, то в другото. Аз не играя никаква игра. А, колкото за момичето, в къщата ми няма никакво момиче.
Кедсти тръгна към вратата и Кент не направи опит да го спре. На устата му напираха думи, но те останаха неизречени и известно време след излизането на Кедсти той остана загледан в зеления безкрай на горите пред прозореца му, без нищо да вижда. Инспекторът Кедсти тихо и спокойно бе изговорил думи, които направиха на пух и прах всичките му надежди. Защото дори да се отървеше от въжето, пак оставаше престъпник — престъпник от най-лошия вид, може би не по-добър от човек, който убива друго човешко същество. Ако докажеше, че не е убил Джон Баркли, в същото време щеше да се обвини, че се е заклел в една лъжа, когато е мислел, че лежи на смъртно легло. А, за това можеше да получи двадесет години в затвора на Едмънтън! В най-добрия случай не можеше да очаква по-малко от десет. Десет години, двадесет години в затвора! Това или обесване.
Пот изби по лицето му. Вече не проклинаше Кедсти. Ядът му беше прекипял. Кедсти от самото начало бе прозрял онова, за което той като някой глупак не беше помислил. Каквото и да чувствуваше в дълбините на своята душа, инспекторът не можеше да постъпи другояче. Той, Джеймс Кент, който мразеше лъжата повече от всичко на света, беше „кин аз кисю“ — най-черният от всички лъжци, човек, излъгал на смъртно легло.
А, за такава лъжа се полагаше голямо наказание. Правосъдието гледаше със свой собствен поглед. То беше праволинейно, тесногръдо и не се интересуваше от нищо вляво или вдясно от него. Нямаше да признае никакво извинение, което Кент би намерил за себе си. Той беше излъгал, за да спаси човешки живот, но самото правосъдие бе предявило права върху този живот. Така Кент едновременно ограби и наруши правосъдието, при все че някакво чудо го спаси от най-тежкото от всички наказания.
Сериозността на положението го сломи. Сякаш сега за първи път пред него се отвори прозорец и той видя онова, което бе видял Кедсти. А, после, с течение на минутите, борческият дух се събуди в него отново. Не беше от тези, които лесно се предават. Личната опасност винаги го раздвижваше до дълбините на душата, а никога досега Кент не бе застрашаван от опасност, по-голяма от тази, пред която се изправяше. Положението налагаше да не се избързва и да не се следва първото хрумване. От десет години специалността му беше ловец на престъпници, а психологията на лова на престъпници е била неговата сила. Винаги при издирването на жертвата беше се мъчил първо да събуди в себе си съчувствие и да разбере тази жертва. Да анализира как ще постъпи един нарушител на закона при дадени условия, в дадена обстановка и дадени унаследени расови черти, беше за Кент първият ход във вълнуващата игра. Бе си създал много важни правила, но винаги изработени от гледището на преследвача. Сега започна да ги обръща наопаки. Той, Джеймс Кент, беше не преследвачът, а преследваният и всички овладени от него похвати трябваше сега да се разработят от обратната гледна точка. Неговите познания за живота в гората, неговата ловкост, тънкостите, които бе научил в играта един срещу един, щяха да се окажат от малка полза, когато се стигнеше до свидетелски показания и съд.
Отвореният прозорец породи първата идея. Приключенията винаги са били кръвта на неговия живот. А, там, вън, отвъд зелените гори, понесли се надалеч като океански вълни, го чакаше най-голямото приключение. Намереше ли се веднъж в тези обични гори, покрили почти половината континент, охотно би умрял, ако светът вземеше връх. Виждаше себе си как играе играта на преследвания, както никой не беше я играл преди. Веднъж да си върне оръжието и свободата, с целия този свят, дето го чака …
Нетърпение блесна в очите му и сетне бавно угасна. Отвореният прозорец в края на краищата беше само една подигравка. Той се търколи странишком от леглото и донякъде се задържа на крака. От усилието му се зави свят. Съмняваше се дали би могъл да измине стотина крачки, след като се прехвърли през прозореца.