В същия миг нова мисъл възникна в ума му. Главата му се проясняваше. Той прекоси със залитане стаята и се върна. Изправяше се на крака за първи път, откакто го беше повалил куршумът на метиса. Щеше да излъже Кардиган. Щеше да излъже Кедстн. Макар и да възстановяваше силите си, щеше да го пази в тайна. Ще се преструва на болен до крайния възможен предел, а после някоя нощ ще се възползува от отворения прозорец!
Тази мисъл го развълнува, както нищо на света не го беше вълнувало. За първи път усещаше огромната разлика между преследвача и преследвания, между човека, който играе играта на живот или смърт самичък и другия, който я играе с правосъдието и цялата му сила зад гърба си. Да преследваш, беше вълнуващо нещо. Да си преследван беше още по-вълнуващо. Нервите му се изопнаха. Друг огън се разгоря в ума му. Той беше притиснатият до стената. Другият беше ловецът сега.
Кент се върна при прозореца и се наведе колкото можеше навън. Загледа гората и я видя с други очи. Блещукането на бавно движещата се река криеше в себе си значение, каквото не бе имала за него никога преди. Да беше го видял в тази минута, доктор Кардиган би се заклел, че Кент пак има температура. В очите му блестеше спотаен пламък. Лицето бе поруменяло. В тези мигове Кент не виждаше смъртта. Не си представяше железните решетки на затвора. Кръвта му пулсираше, движена само от това най-голямо от всички приключения, което му предстоеше.
Той, най-добрият между ловците на престъпници в двете хиляди мили на пустошта, ще бие самите ловци! Хрътката се беше превърнала в лисица, а тази лисица знаеше хитрините и на преследвача, и на преследвания. Той ще спечели! Един свят го зовеше и той щеше да стигне сърцето на този свят. В ума му вече започваха да се мяркат спомени за места, където би могъл да намери сигурност и свобода за вечни времена. Никой в целия Север не познаваше затънтените кътчета по-добре от него — ненанесените на карта и неизследвани места, далечните и тайнствени пространства на terra incognita, където слънцето все още изгряваше и залязваше без позволението на полицията и бог се смееше както в дните, когато предисторически чудовища се хранели от върховете на дърветата, не по-високи от самите тях. Скочеше ли веднъж през прозореца, достатъчно заякнал за път, полицията можеше да го търси сто години, без да постигне нещо.
Това, което будеше тези мисли, не беше някаква престорена храброст в кръвта му. Не беше паника или болнава възбуда. Той преценяваше нещата още докато си ги представяше. Щеше да отиде надолу по реката към Ледовития океан. И да намери Марет Радисон! Да, дори тя да живее в казармите на форт Симпсън, щеше да я намери! А след това? Този въпрос замъгли всички други въпроси в ума му. За него имаше много отговори.
Понеже знаеше, че ще бъде съдбоносно за неговия замисъл, ако го намерят на крака, Кент легна пак в леглото. Лицето му още бе зачервено от усилието и възбудата подир половин час, когато доктор Кардиган влезе в стаята.
Само за няколко минути Кент накара Кардиган да се почувствува по-спокоен, отколкото през последното денонощие. Това било в края на краищата грешка, която го правела все по-щастлив, колкото повече мислел за нея — каза той на лекаря. Призна, че отначало откритието, че щял да остане жив, го ужасило. Но, сега цялата работа му се представяла в съвсем друга светлина. Щом се почувствувал достатъчно заякнал, щял да започне да събира доказателства за алиби и бил сигурен, че ще докаже своята невинност относно убийството на Джон Баркли.
Смятал, че ще го осъдят на десет години взатвора на Едмънтън. Но, какво са десет години там в сравнение с четиридесет или петдесет в гроба? Той стисна ръка на Кардиган. Благодари му за прекрасните грижи. Кардиган бил този, който го спасил от гроба — каза Кент и лекарят сякаш се подмлади, като чу това.
— Мислех си, че ще погледнеш по-иначе на тази работа, Кент — рече той, като пое дълбоко дъх. Боже мой, когато открих, че съм направил тая грешка …
— Сметнал си, че ме предаваш на палача — усмихна се Кент. Вярно е, че нямаше да направя това самопризнание, драги мой, ако не те поставях на второ място след всемогъщия бог, когато се стигне до въпроса дали някой ще остане жив или ще умре. Но, всички посбъркваме. И аз съм грешил. И няма защо да се извиняваш. Може да те помоля да ми изпращаш сегиз-тогиз хубави пури, докато съм на усамотение в Едмънтън и вероятно ще настоявам да идваш от време на време да изпушиш по някоя с мене и да ми разправиш какво ново има по реките. Но, ме е страх, мили мой, че ще те потревожа още малко, докато съм тук. Чувствувам се някак странно днес, странно вътре в мен. Знаеш ли колко весело ще стане, ако настъпи сега някакво усложнение и ни излъже пак всичките, а?