Но, най-увлекателни и най-вълнуващи сред всичките тях са историите, които се разказват за дългата ръка на правосъдието — тази ръка, която стига на разстояние от две хиляди мили, от пристанище Атабаска до полярното море, ръката на Кралската северозападна конна полиция.
А, една от тях е историята за Джим Кент, която се каним да разкажем, за Джим Кент и за Марет, тази чудна малка богиня от Долината на мълчаливите, в чиито жили трябва да е текла червената кръв на бойци и на стари кралици. Една история от дните преди построяването на железницата.
Глава I
В ума на Джеймс Гренфел Кент, старши полицай в Кралската северозападна конна полиция не оставаше и сянка от съмнение. Той знаеше, че умира. Хранеше непоклатима вяра в своя приятел, лекаря Кардиган, а Кардиган му беше казал, че времето, което му остава да живее, са броени часове — може би дори минути или секунди. Случаят бил необикновен. Имало вероятност едно към петдесет да остане жив два или три дена, но нямало никаква надежда да преживее повече от три. Краят можел да дойде с всеки дъх, който Кент поемал в дробовете си. Такава била патологичната история на положението, доколкото медицинската и хирургическата наука знаели за случаи, подобни на неговия.
Първо Кент се усмихна недоверчиво, когато Кардиган му съобщи тази новина. Това, че куршумът, запратен преди две седмици в гърдите му от пиян метис е закачил дъгата на аортата и образувал по този начин аневризма, беше изявление на Кардиган, което не му прозвуча особено лошо или убедително. „Аорта“ и „аневризма“ значеха за него горе-долу толкова, колкото и „перихондрий“ или „стиломастоиден процес“. Но, Кент притежаваше неотклонимо влечение да разчепква фактите най-подробно — черта, която до голяма степен му беше помогнала да си спечели името на най-добрия ловец на престъпници в цялата служба на северния край. За това беше настоял и приятелят му лекар беше обяснил.
Аортата, както узна, била главният кръвоносен съд, излизащ и извиващ в дъга над сърцето, и когато го закачил, куршумът така отслабил външната му стена, че тя се издула във форма на торбичка, също както вътрешната автомобилна гума се издува, когато се спука външната.
— И когато тая торбичка вътре в тебе се отпусне — обясни Кардиган, ти ще свършиш ей така! Той щракна с пръсти, за да го убеди по-нагледно.
След това на Кент не му оставаше нищо друго, освен да повярва и сега, сигурен, че е на умиране, той пристъпи към действие. Действуваше напълно здравомислещо и с ясното съзнание на парализиращия удар, който поднася като предсмъртно завещание на целия свят или поне на онази част от света, която го познава или се интересува от него. Трагичността на положението не го потискаше. Хиляда пъти в живота беше откривал, че смешното и трагичното са много тясно свързани и че има моменти, когато са само на косъм едно от друго. Много често беше виждал смехът внезапно да преминава в сълзи, а сълзите в смях.
Картината, която виждаше сега край леглото си, го забавляваше. Смешното в нея бе мрачно, но дори и в тези последни часове на живота то му допадаше. Винаги беше гледал на живота горе-долу като на шега — много сериозна, но въпреки всичко шега, капризна и коварна шега, която Великия съдник си прави с цялото човечество, а тези сетни мигове на неговия живот, отброявани тъй тежко и трагично, бяха най-голямата от всичките шеги. Изумените лица, загледани в него, мимолетните моменти на невяра, сдържаният им, но от време на време явно издаван ужас, втренченият поглед, стиснатите устни — всичко добавяше към онова, което по друго време бихме могли да наречем драматнчно майсторство, в последното голямо приключение на Кент.
Това, че умира, не го съкрушаваше, не го плашеше, нито караше гласа му да трепери. Перспективата да се освободи от някакъв си навик да диша, никога, на никой етап от тридесет и шест годишния му живот не беше всявала в него ужас. Тези години, понеже беше прекарал достатъчно много от тях из суровите кътища на земята, бяха затвърдили в него собствена философия и гледище, които пазеше и двете за себе си и не се опитваше да налага на други. Вярваше, че самият живот е най-евтиното нещо на земята. Всичко друго притежаваше измерения.
Имаше еди-колко си вода и едиколко си суша, едиколко си планини и едиколко си равнини, едиколко си квадратни стъпки земя, на която да живееш, и едиколко си квадратни стъпки, на които да бъдеш погребан. Всичко можеше да се измери, да се подреди, да се изброи освен самия живот. „Стига да има време“ — казваше Кент. Една-единствена двойка човешки същества може да насели цялата вселена. Ето защо, понеже животът беше най-евтиното нещо от философска гледна точка, правилно бе, че е и нещо, от което можеш най-лесно да се откажеш, когато се наложи.