Но, старият индианец бе стиснал устата си като мида.
— Той се уплаши, когато му казах, че е споменавал разни неща за инспектора — съобщи Мърсър. Отрече всичко. Взе да клати глава: не, не, не. Не бил видял Кедсти. Не знаел нищо за него. Нищо не мога да направя с него, Кент.
Беше изоставил своите „господине“, както и лакейското си угодничество. Пушеше от пурите на Кент с интимното чувство на собственик и с обидна волност го наричаше „Кент“. Наричаше инспектора „Кедсти“, а отец Лейон — „малкият проповедник“. Самомнението му видимо растеше, а Кент знаеше, че с всеки час това самомнение увеличава опасността за него.
Той вярваше, че Мърсър приказва. Няколко пъти на ден го чуваше да води разговори с часовия и доста често да отива до пристанището, развъртял в ръка тръстиково бастунче, с което не беше се осмелявал да си служи преди. Започна да изразява мнения и да прави съобщения на Кент с чувство на превъзходство. На четвъртия ден се получи известие, че доктор Кардиган щял да се забави още четиридесет и осем часа и Мърсър, без да се изчерви, надуто заяви, че когато докторът се върнел, щял да намери големи промени. И тогава, обзет от глупав порив на самоизтъкване, каза:
— Кедсти много ме е харесал, Кент. Той е много добър човек, ако го разбереш правилно. Покани ме при себе си днес следобяд и изпушихме заедно по една пура. Когато му казах, че миналата нощ надзърнах през прозореца ти и те видях да правиш разни гимнастически упражнения, скочи, сякаш някой заби карфица в месата му. „Ами, че аз смятах, че е болен … зле!“ — казва. А, аз му обясних, че има и подобри начини да върнеш здравето на един болник, отколкото лекуването на Кардиган. „Дай им обилна храна — казах му аз. Остави ги да живеят нормално. Вижте например Кент, казвам. От една седмица яде като мечка и без мъка може да ви направи сега салтомортале!“ На това той нищо не можа да ми отговори, Кент. Знаех си, че ще се поизненада, като разбере, че съм направил нещо, което Кардиган не може да направи. Взе да крачи напред-назад, навъсил вежди — сигурно си е мислил за Кардиган. После повика оня Пели и му даде някаква бележка, която написа на едно листче. След това ми стисна ръка, потупа ме по рамото, съвсем по приятелски, и ми даде още една пура. Бива си го, Кент. Веднага разбра какво съм направил, откак го няма Кардиган!
Ако Кент изобщо някога са го сърбели ръцете да хване за гушата някой човек, сега жаждата да направи това сви пръстите му. В момента, когато се канеше де действува, Мърсър го беше издал на Кедсти. Той извърна лице така, че Мърсър да не може да види изражението на очите му. Стиснатите си юмруци тикна под себе си. Вътрешно се бореше с безумното желание, което бушуваше в жилите му — желанието да се нахвърли върху Мърсър и да го убие. Ако Кардиган беше съобщил за състоянието му на Кедсти, това щеше да е друго нещо. Кент щеше да приеме това съобщение като честно задължение от страна на Кардиган. Но, Мърсър … едно нищожество, надуло се от собствените си празнословия, един престъпен тип, готов да продаде най-добрия си приятел, един глупак, едно магаре …
Известно време остана скован като камък, с лице, извърнато от Мърсър. Здравият разум надделя. Той разбра, че последната възможност зависи сега от хладнокръвието му. А, Мърсър несъзнателно му помогна в това, като мушна в джоба си крадешком две от неговите пури и напусна стаята. Кент го чу да приказва една-две минути с часовия пред вратата.