Тогава Кент седна в леглото. Беше пет часът. Преди колко ли време Мърсър е бил при Кедсти? Каква ли е била заповедта, която Кедсти е написал на лист хартия за младши полицая Пели? Дали е нареждал само да го наблюдават по-внимателно или е било заповед за преместване в една от килиите до самата канцелария на отделението? Ако е било последното, всичките му надежди и планове рухваха. Мислите му се насочиха към тези килии.
Пристанище Атабаска нямаше затвор, нямаше дори арест, макар служещите в полицията да наричаха понякога с това име килиите точно зад канцеларията на инспектор Кедсти. Килиите бяха от бетон и самият Кент бе помагал при проектирането им! Иронията на това положение не го порази особено в този момент. Спомни си факта, че никой задържан не бе успял да избяга от тези бетонни килии. Ако не се предприемеше нищо до шест часа, можеше да бъде сигурен, че изпълнението на заповедта ще бъде отложено до сутринта. Възможно беше Кедсти да е заповядал на Пели да приготви за Кент килия. Дълбоко в душата си Кент се молеше заповедта да е била такава. Ако му дадяха още една нощ … само една!
Часовникът му отзвъня половинка час. След това шест без четвърт. После шест. Сърцето му лудо биеше, въпреки че Кент се славеше като най-невъзмутимия полицай в Н-ско-то отделение. Той запали последната си пура, за да прикрие напрежението, което, както го беше страх, щеше да проличи по лицето му, ако някой влезеше в стаята. Трябваше да получи вечеря в седем. В осем щеше да започне да се здрача-ва. Луната изгряваше все по-късно всяка вечер и щеше да се издигне над горите чак след единадесет. Той щеше да се прехвърли през прозореца в десет часа. Умът му изработваше бързо и сигурно метода на първото му нощно бягство. Долу, при дюкяна на Кросен винаги имаше много лодки. Ще тръгне с една от тях и докато Мърсър открие, че го няма, ще е изминал четиридесет мили на път към свободата. След това ще остави лодката да си върви по течението или ще я скрие и ще върви без път, докато следата му се загуби. Някъде по някакъв начин ще намери и оръжие, и храна. Голям късмет, че не беше дал на Мърсър другите петдесет долара, които имаше под възглавницата.
В седем Мърсър му донесе вечерята. Сянка на разочарование се мярна в бледите му очи, когато видя, че последната пура не беше вече в кутията. Кент забеляза това изражение и се помъчи добродушно да се усмихне:
— Ще кажа на отец Лейон да ми донесе още една кутия утре сутрин, Мърсър. Разбира се, ако успея да го видя.
— Предполагам, че ще успеете — отвърна сопнато Мърсър. Нали живее близо до Казармата, точно където ще отидете. Имам нареждане да ви приготвя за преместване сутринта.
Кръвта на Кент сякаш се превърна за миг в жив огън. Той отпи от кафето, сви рамене й рече:
— Много се радвам, Мърсър. Искам да й видя края на тая работа. Колкото по-скоро ме отведат там, толкова по-скоро ще вземат мерки. И не ме е страх ни най-малко! Аз положително ще спечеля. Няма и едно на сто вероятност да ме осъдят. След това додаде: И ще наредя да ти изпратят кутия пури, Мърсър. Аз съм ти благодарен за прекрасното лечение.
В момента, когато Мърсър излезе с чиниите, Кент размаха свирепо юмрук по посока на вратата.
— Божичко, как би ми се искало да те хвана сам в гората … само за един час! — пошепна той.
Стана осем часът, после девет. Два-три пъти Кент чу гласове в коридора, вероятно Мърсър разговаряше с часовия. Веднъж му се стори, че чува тътен на гръмотевица и сърцето му се разтуптя от радост. Една буря тази вечер щеше да е добре дошла за него. Но, небето оставаше ясно. Не само това, но и звездите, когато започнаха да изгряват, му се видяха по-ярки, отколкото преди. И беше много тихо. Веригата на една шаланда издрънча на реката и той я чу, като че ли беше само на стотина крачки. Позна, че вие едно от кучетата на Муи, което се обади близо до дъскорезницата. Кукумявките, които прелитаха пред прозореца, като че ли тракаха с човките си по-силно, отколкото предишната вечер. Десетина пъти си въобрази, че чува тихото плискане на реката, която много скоро трябваше да го понесе към свободата.
Реката! Всяка мечта и стремеж сега го зовяха към тази река. По нея беше си отишла Марет Радисон. И някъде край нея или край отвъдната река, или край третата река още по-нататък щеше да я намери. През време на дългото напрегнато чакане между девет и десет часа Кент си представи момичето пак в тази стая. Припомни си всяко нейно движение, всяка нейна дума. Усети тръпката от ръката й на челото си, целувката й и наум повтаряше безброй пъти тихо изговорените от нея думи: „Мисля, че ако бихте оцелели, щях да ви обикна.“ А, когато каза тези думи, тя е знаела, че той няма да умре!