Защо тогава Марет си отиде? Като е знаела, че ще остане жив, защо не е останала да му помогне, ако може? Или беше казала тези думи на шега, или …
Нова мисъл блесна в ума му. Тя насмалко не изтръгна от него вик. Накара го да се изпъне, възбуден, с биещо до пръсване сърце. Дали девойката си беше отишла? Не бе ля възможно и тя да играе някаква игра и да се мъчи да създаде впечатлението, че заминава надолу по реката със скритата шаланда? Имаше ли вероятност да играе тази игра против Кедсти? Една картина, ясна като звездите в небето, започна да се очертава в ума му. Сега Кент разбираше какво е означавало ломотенето на Муи за Кедсти. Кедсти е придружил Марет до шаландата. Муи го видял и издал това при бълнуването. След това си беше стиснал езика зад зъбите от страх пред „големия човек“ от полицията. Но, защо е бил пребит почти до смърт? Муи беше безобидно същество. Той нямаше неприятели.
В пристанище Атабаска никой не би нападнал стария следотърсач с коса, побеляла от годините. Никой освен самия Кедсти. Кедсти, притиснат до стената, Кедсти, изпаднал в бяс. Дори и това беше недопустимо. Какъвто и да е бил поводът за нападението и който и да го беше извършил, Муи положително беше видял полицейския инспектор да придружава Марет Радисон до шаландата. И въпросът, на който Кент не намираше начин да отговори, беше дали Марет Радисон наистина е заминала надолу по реката с тази шаланда?
Чувствуваше се почти разочарован, когато си казваше, че е възможно да не е заминала. Искаше му се тя да е на реката. Искаше тя да отива на север и все по на север. Мисълта, че е замесена в някаква афера, която има нещо общо с Кедсти, не му беше приятна. Ако Марет беше още в пристанището или близо до пристанището, то нямаше да е вече заради Санди Мактригър, човека, спасил се благодарение на самопризнанието на Кент. В сърцето си Кент се молеше тя да е на много дни от Атабаска, защото само там и никъде другаде би могъл да я види пак. А най-голямото му желание след желанието да бъде свободен бе да намери Марет. Беше откровен към себе си, когато правеше това признание. Повече от откровен. Знаеше, че няма да мине нито ден, нито нощ, без да мисли или мечтае за Марет Радисон. Чудният й образ оживяваше все повече пред него с всеки изминат час и сега той съжаляваше, че не бе посмял да докосне нейната коса. Тя нямаше да му се обиди, понеже го целуна, след като бе потиснал подтика да сложи ръка върху това меко великолелие, което увенчаваше главата й.
А, после звънчето на часовника му отзвъня десет часа! Кент рязко изправи гръб, както седеше. За миг затаи дъх и се ослуша. От коридора пред стаята не се чуваше нито звук. Малко по малко той се надигна от леглото, докато стъпи на крака. Дрехите му висяха на закачалка на стената и той отиде пипнешком до тях толкова тихо, че ако някой слушаше при отвора на вратата, нямаше да го чуе. Бързо се облече. След това се приближи до прозореца, надникна навън и се ослуша.
В бляскавата светлина на звездите не видя нищо освен двата бели дънера на оголените от гръмотевица дървета, където живееха кукумявките. И беше много тихо. Свежият въздух го лъхна в лицето. В него Кент долови дъха на далечни балсамови дървета и кедри. Светът, чуден в нощното си безмълвие, го очакваше. Кент не можеше да си представи да го дебне там несполука или смърт и му се струваше неоснователно и смешно намерението на полицията да го задържи, когато този свят протягаше към него ръце и го зовеше.
Уверил се, че е дошло време да действува, той забърза. След десет секунди беше скочил през прозореца и стъпил на земята. За миг спря, целият осветен от звездите, сетне затича към края на сградата и се потули в сянката й. Бързината на движението не предизвика никаква физическа болка и кръвта му кипеше от вълнението, че усеща земя под краката си и от мисълта, че раната му трябва да е още по-заздравяла, отколкото бе предполагал. Обхвана го несдържан възторг. Беше свободен! Сега виждаше реката, която блестеше и му говореше в светлината на звездите, подканваше го да побърза, разказваше му, че не толкова отдавна друго човешко същество бе поело към север по нейната гръд и ако не се бави, това ще му помогне да го догони. Усещаше тялото си да кипи от нов живот. Очите му странно заблестяха в полумрака.
Струваше му се, че Марет е тръгнала едва вчера. Не можеше да е далече и сега. И в тези минути, когато дъхът на свободата го събуждаше за прекрасния нов живот, тя беше по-друга за него, отколкото досега. Беше част от самия него. Не можеше да мисли за бягството си, без да мисли за нея. В тези скъпи мигове тя се превърна в живата душа на любимата му пустош. Чувствуваше присъствието й. Завладя го мисълта, че някъде надолу по реката тя мисли за него, чака го, надява му се. И в същия този миг реши, че няма да изостави лодката, както бе предначертал. Ще се укрива денем и ще плава надолу по течението нощем, докато най-после стигне при Марет Радисон, И тогава ще и каже защо е дошъл.