А след това …
Кент погледна към дюкяна на Кросен. Ще се запъти направо към него, открито, като човек, тръгнал по работа, който няма защо да се крие. Ако има късмет и Кросен си е легнал, след петнадесет минути ще е на реката. Кръвта му се раздвижи, когато той пристъпи и излезе на открито, осветен от звездите. Петдесетина крачки пред него беше сградата, в която Кардиган държеше дърва. Минеше ли я, никой нямаше да може да го види от прозорците на болницата. Вървеше бързо. Двадесет крачки, тридесет, четиридесет … и спря така неочаквано, както преди седмици го беше спрял куршумът на метиса. Иззад ъгъла на дърварника се зададе някаква фигура. Беше Мърсър. Той въртеше бастунчето си и вървеше безшумно като котка. Между тях нямаше и десет стъпки и въпреки това Кент не беше го чул. Мърсър спря. Бастунчето падна от ръката му. Дори в светлината на звездите Кент видя как лицето му пребледня.
— Нито звук, Мърсър — предупреди той. Излязъл съм за малка разходка на чист въздух. Ако извикаш, ще те убия!
Кент вървеше бавно напред и говореше с глас, който не би стигнал до прозорците зад него. И тогава се случи нещо, което смрази кръвта в жилите му. Беше чувал как крещят всички зверове на големите гори, но никога писък като този, който се изтръгна сега от устата на Мърсър. Това не беше човешки вик. За Кент това бе глас на зъл дух, на сатана. Не беше вик за помощ. Беше безсловесен. И когато този ужасен звук се изтръгна от устата на Мърсър, Кент видя как му се издува гърлото и изскачат очите от усилието. Те му напомняха змия, кобра.
Студената тръпка в жилите му премина и сега в тях пламна неугасим огън. Той забрави за всичко освен това, че змията му е препречила пътя. Дваж му се изпречваше на пътя. Мразеше я. Мразеше я със сила, равна на омразата към смъртта. Нито зовът на свободата, нито заплахата на затвора можеха да го спрат и да му попречат да отмъсти. Без нито един звук той хвана Мърсър за гърлото и писъкът пресекна със задавен крясък. Пръстите на Кент се забиха в меката гуша, а стиснатият юмрук нанасяше удар след удар в лицето на Мърсър.
Той падна на земята, като затисна с тялото си тази човекоподобна змия. И продължи да удря и да души, както никога не беше удрял и душил друг човек и всичко друго се измести от безумно желание да разкъса на парчета този двукрак английски гад, който бе твърде гнусен, за да съществува на земята.
И все още продължаваше да удря, дори след като пътят между него и реката отново бе свободен.
Глава X
Колко ужасна и непростима бе обладалата го лудост, Кент разбра в момента, когато се вдигна от проснатото тяло на Мърсър. Никога досега умът му не бе пламвал от тази лудост. Отначало си помисли, че е убил негодника. Това, което го накара да дойде на себе си, не беше нито съжаление, нито разкаяние. Мърсър, този страхливец и предател, подлец от най-долен вид, нямаше никакво оправдание да живее. Когато Кент със залитане се изправи, умът му се проясни при мисълта, че е загубил изгледи да стигне реката.
Чуваше тичащи крака. Видя бързо приближаващи хора, залени от звездна светлина. А, той бе твърде слаб, за да се бие или бяга. Малкото сили, които беше насъбрал и които възнамеряваше да използува пестеливо за бягството, бяха изчерпани. От раната, седмиците, прекарани на легло, мускулите, непривикнали на страхотното напрежение в тези минути на отмъщението, той се олюляваше запъхтяни не се помръдваше, а стъпките на тичащите идваха все по-близо.
Главата му се маеше. За минута-две ужасно му се зави свят и в първия миг, когато и сетната капка кръв, като че беше нахлула в мозъка, зрението му измени, а чувството за посока се изгуби. Беше се пресилил в гнева си. Знаеше, че нещо е станало вътре в него и че е безпомощен. Дори и сега първият му подтик беше да се довлече до безжизнения Мърсър и да го срита, ио някакви ръце го хванаха и задържаха. Той чу изумен глас, сетне още един и нещо твърдо и студено стегна китките му като чифт беззъби челюсти.
Младши полицаят Картър, дясната ръка на Кедсти в казармите, беше първият, когото Кент видя. След това стария Сандс, общия прислужник на Кардиган. Бързо, както му беше прилошало, умът му се избистри отново и кръвта пак се задвижи равномерно по цялото тяло. Той вдигна ръце. Картър беше му нахлузил чифт белезници и лунната светлина заблещука по лъскавата стомана. Сандс стоеше наведен над Мърсър, а Картър говореше с тих глас: