Той седна отново на крайчеца на леглото, поразен от чудноватата мисъл, че духовете на всички, които бе докарвал в тази същата килия и които тука са излежавали първото си наказание, сигурно му се смеят сега. И като си представи това, пред него се струпа малка армия от лица — лица, мургави и бели, лица, изпълнени с омраза и отчаяние, лица, грейнали от надежда, и лица, пребледнели от страх пред смъртта. И измежду тези видения на подвизите му като ловец на хора лицето, което излезе от тълпата и остана с него, беше лицето на Антон Фурне. Защото беше довел Антон в същата тази килия — Антон, едрият французин с черна коса, черна брада и гръмлив смях, от който дори в дните, когато очакваше смъртта, подскачаше преспапието върху писалището на Кедсти.
Антон се издигна като бог пред Кент сега. Беше убил и иато смел човек не го отрече. Със сърце, нежно като на момиче в тази огромна снага, Антон се гордееше с убийството. През дните на своя затвор той пееше песни, за да го възхвали. Беше убил белия мъж от Чипиуиън, откраднал жената на неговия съсед. Не неговата жена, а на съседа! Защото веруюто на Антон беше: „Постъпвай спрямо другите, както искаш те да постъпват спрямо теб“ — а той бе обичал съседа си с голямата мъжка обич на горските жители. Съседът му беше слаб, а Антон силен като бик, тъй че, когато ударил часът, Антон бил този, който изпълнил възмездието. Когато Кент доведе Антон в ареста, великанът първо се смя на малките размери на килията, после на неподозираната й якост, а след това се смя и пя големи, гръмливи песни всеки ден от краткото време, което му оставаше да живее. Когато умря, издъхна с лице, озарено от бодрото величие на човек, който е поправил много евтино голямо зло.
Кент нямаше никога да забрави Антон Фурне. Нито за миг не беше престанал да съжалява, че нему се бе паднало неприятното задължение да задържи Антон, и винаги в моменти на малодушие мисълта за Антон, смелия Антон, му помагаше да възвърне смелостта си. Никога нямаше да бъде такъв мъж, какъвто е бил Антон, казваше си той много пъти. Никога сърцето му нямаше да бъде толкова голямо и широко, въпреки че правосъдието бе обесило Антон и душата му е била изгонена от могъщото му тяло, защото в историята бе записано, че Антон Фурне никога не бе сторил никакво зло на мъж, жена или дете, докато не се зае да унищожи една човекоподобна змия и правосъдието го затисна с петата си и го смачка.
И тази нощ Антон Фурне влезе в килията отново и седя с Кент на леглото, където бе спал много нощи, и сенките на неговия смях и песни изпълниха ушите на Кент, а голямата му смелост заля осветената от луна затворническа килия, така че най-после, когато се изтегна на леглото да спи, Кент знаеше, че душата на прекрасния покойник му е дарила сила, каквато човек не можеше да придобие от живите. Защото Антон Фурне бе умрял с усмивка, смях, песен и той сънува Антон Фурне, когато заспа. И в този сън видя и човека, наречен Мръсния Фингърс, а с него му дойде и вдъхновение.
Глава XI
Там, където малка част от голямата река се врязваше а сушата като език на кротко куче, което ближе брега при пристанище Атабаска, все още стоеше улица Фингърс — девет порутени, овехтели и изградени от разни парчетии колиби, вдигнати там от ексцентричен гений, предвидил неочакваното процъфтяване на селището с десет години преднина. И петата от деветте, преброена било от единия, било от другия край, бе наречена от собственика й, Мръсния Фингърс, „Добрата стара кралица Бес“. Това беше колиба, покрита с черна покривна мушама, с два прозореца, приличащи на квадратни очи, обърнати към реката, сякаш вечно дебнещи нещо. Пред цялата фасада на тази колиба Мръсния Фингърс беше направил верандичка, която да го пази от дъжда през пролетта, от слънцето през лятото и от снега през зимните месеци. Защото именно там Мръсния Фингърс прекарваше седнал всичкото си време, когато не беше в леглото.
На две хиляди мили нагоре и надолу по трите реки всеки знаеше Мръсния Фингърс, а имаше и суеверни хора, които вярваха, че малки богове и дяволи — идват да седят и беседват с него пред старата колиба от покривна мушама. Нямаше човек по протежението на тези реки толкова умен, толкова доволен от себе си, че да не е готов да даде всичко, за да притежава многото неща, които се криеха в ума на Мръсния Фингърс. Никой не би прозрял как работи този ум, като видеше Мръсния Фингърс на верандата пред неговата Добра стара кралица Бес. Това не беше мъж, а грамадна мека буца, грамада от увиснали меса. Седнал в своето лъснало от употреба дървено кресло, той беше почти безформен. Имаше огромна глава, косата му беше неподстригана и рядка, лицето гладко като на пеленаче, дебелобузесто като на херувим и безизразно като ябълка. Ръцете му винаги лежаха скръстени на корема, размерите на който се подчертаваха още повече от грамадната верижка, направена от ковани късове самородно клондайкско злато, и палецът и показалецът на Мръсния Фингърс винаги въртяха тази верижка. Как беше получил името Мръсния Фингърс, като се казваше всъщност Алегзандър Топет Фингърс, никой не можеше определено да обясни, ако изключим това, че винаги бе изглеждал несресан и неумит.