Каквото и да беше качеството на двеста четиридесет и няколкото фунта живо месо в тялото на Мръсния Фингърс, това, което караше хората да изпитват своеобразно страхопочитание пред него, беше качеството на мозъка му. Защото Мръсния Фингърс бе адвокат, адвокат на пустошта, съдия на горите, юридически стратег на пъртината, на реката, на безкрайните лесове.
Скътани в неговия мозък бяха всичките норми на правото на справедливостта и обичайното право на обширния Север. За тези свои знания феше се върнал двеста години назад. Мръсния Фингърс знаеше, че закон не умира от старост, че трябва да бъде осъден на смърт с друг закон, и от плесенясалото минало бе изровил всички хитрини и уловки на занаята. Нямаше сборници от закони. Неговата библиотека бе в главата му, а фактическите данни — подредени в безбройни купчини ситно изписани, покрити с прах листа в колибата. Той не излизаше пред съда, както другите адвокати и в Едмънтън имаше юристи, които го благославяха за това.
Колибата бе неговият храм на правосъдието. Там седеше той, скръстил ръце и обявяваше своите решения, съвети, присъди. Седеше толкова, че други хора биха получели. От сутрин до вечер, като се размърдваше само за да се нахрани или да се запази от жега или буря, той беше неподвижна принадлежност на верандичката пред Добрата стара кралица Бес. Взираше се с часове в реката и бледите му очи като че изобщо не премигваха. С часове еедеше, без да се помръдне или да проговори. Имаше си един постоянен другар — куче, дебело, безстрастно, мързеливо като господаря си. Това куче винаги спеше в неговите крака или се влачеше отегчено по стъпките му, когато Мръсния Фингърс решеше да предприеме пътешествие до малкото дюкянче, където си набавяше храна и всичко необходимо.
Първият, който дойде да види Кент в килията на утрото след несполучилия опит за бягство, беше отец Лейон. Един час по-късно отец Лейон измина утъпканата пътека до вратата на Мръсния Фингърс. Ако някакво видимо чувство на удоволствие заиграваше понякога на лицето на Мръсния Фингърс, това ставаше, когато от време на време идваше да го споходи дребничкият мисионер. В такива минути езикът му се развързваше и двамата разговаряха до късна нощ за много неща, за които други хора знаеха твърде малко. Тази сутрин отец Лейон не дойде ей тъй, между другото, а по определена работа и когато научи каква е тази работа, Мръсния Фингърс поклати печално глава, скръсти по-плътно дебелите си ръце на корема и заяви, че е съвършено невъзможно да отиде да види Кент. Не било в неговите обичаи. Хората трябвало да идват при него. А, той не обичал да ходи. От колибата му до казармите имало като нищо една трета от милята, може би и половин миля. И повечето било нагорнище! Ако можело да доведат Кент при него …
В килията Кент чакаше. Не беше трудно да долавя гласове от канцеларията на Кедсти, когато вратата останеше отворена, и той знаеше, че инспекторът дойде едва след като отец Лейон отиде с мисията си при Мръсния Фингърс. Обикновено Кедсти идваше в казармите с час, час и нещо по-рано. Кент не си даде труд да разгадае причината за закъснението на Кедсти, но от вниманието му не убягна фактът, че след пристигането на инспектора имаше повече от обикновено движение между вратата на канцеларията и входа на казармите. Веднъж беше сигурен, че е чул гласа на Кардиган, после със същата сигурност му се стори, че чува гласа на Мърсър. Усмихна се на това. Положително грешеше, защото няколко дена Мърсър надали щеше да е в състояние да говори. Беше доволен, че един завой в коридора закрива вратата на канцеларията и че трите килии са в ниша, далече от любопитните очи на посетителите. Радваше се също, че няма другар в килията. Беше в такова положение, че искаше да бъде сам. За плана, който се оформяше в ума му, да остане сам, беше от същата жизнена важност, както и съдействието на Алегзандър Топет Фингърс.
До каква степен можеше да спечели това съдействие, бе точно въпросът, който го занимаваше cerat и той чакаше с нетърпение завръщането на отец Лейон, и се ослушваше за стъпките му във външния коридор. Ако в края на краищата от вдъхновилата го миналата вечер мисъл не излезеше нищо, ако Фингърс откажеше да му помогне …