Кент сви рамене. Ако се стигнеше дотам, не виждаше друга възможност. Щеше да се наложи да се примири и да понесе наказанието, което му определят съдебните заседатели. Но, ако Фингърс приемеше да участвува в играта…
Той погледна пак навън към реката и това пак беше реката, която сякаш отговаряше на мислите му. Ако Фингърс влезеше в играта, те щяха да бият Кедсти и цялото Н-ско отделение! И със спечелването и Кент щеше да потвърди най-големия психологически опит, който някога се бе решил да направи. Размерите на този опит, когато си помислеше за него, малко го ужасяваха, но вярата му не беше по-малка. Съвсем не смяташе философията си за свръхестествена. Беше я свел до равнището на обикновения мъж и обикновената жена.
Вярваше, че всеки мъж и жена имат скрито съзнание, което може да се издигне до огромни висоти, ако човек намери правилния ключ, който става на съответната брава, а той смяташе, че притежава ключа, който става за дълбоко скътаното и дълго спотайвано чувство в мозъка на Мръсния Фингърс. Понеже вярваше в тази метафизика, която не беше научил от произведенията на Аристотел, Кент хранеше вярата, че Фингърс ще стане негов спасител. Усещадие да се разраства в него по-силно от всеки друг път някакво странно въодушевление. Чувствуваше се по-добре физически, отколкото предишната вечер. Няколкото минути напрегнато усилие, прбз които кажи-речи преби Мърсър, са били доста добро изпитание, каза си той. Те не доведоха до нищо лошо и нямаше вече защо да го е страх от ново отваряне на раната.
Десетина пъти беше чул да се отваря и затваря някаква далечна врата. Сега я чу пак, а малко след това до него долетя звук, който изтръгна от него ниско възклицание на задоволство. Мръсния Фингърс поради голямата си пълнота и недостатъчно движение имаше това, което се нарича „астматично дишане“ и именно тази напрегната работа на белите му дробове съобщи на Кент за приближаването му. Кучето му страдаше от същото поради същите причини, тъй че когато се движеха заедно, между тях възникваше известно съперничество.
— И на двама ни не стига дъх, слава богу — казваше понякога Мръсния Фингърс. Това е хубаво, защото, ако стигаше повече, щяхме да ходим по-надалеч, а ние не обичаме да ходим.
Кучето и сега беше с Фингърс, а също отец Лейон и Пели. Пели отключи килията, сетне, когато Фингърс и кучето влязоха, я заключи отново. С кимване и надежда в погледа мисионерът се върна с Пели в канцеларията на отделението. Фингърс избърса червеното си лице с голяма кърпа, като се мъчеше да си поеме дъх. Тогз, кучето му, пъхтеше, сякаш току-що беше завършило най-голямото надбягване в живота си.
— Трудно изкачване — изпъшка Фингърс. Много трудно изкачване.
Той седна и се разплеска като голяма торба с желе на единствения стол в килията, и взе да си вее с шапката. Кент вече беше преценил положението.
По зачервеното лице и в почти безцветните очи на Фингърс той откри лека възбуда, която адвокатът се мъчеше да прикрие. Кент знаеше какво може да значи то. Отец Лейон бе намерил за необходимо да използува и последния си коз, за да подлъже Фингърс да изкачи нагорнището, и му беше намекнал за това, което Кент щеше да му разкаже. Психологическият ключ вече беше влязъл в действие.
Кент седна на крайчеца на леглото и съчувствено се усмихна.
— Не е било винаги така, нали, Фингърс? — рече той, като се понаведе напред и заговори неочаквано сериозно, с нисък глас Било е време преди двадесет години, когато не си пуфтял след изкачване по стръмнина. За двадесет години много нещо се променя … понякога.
— Да, понякога — съгласи се Фингърс с хриптящ шепот.
— Преди, двадесет години ти си бил … боец.
На Кент му се стори, че за няколкото секунди, последвали тези думи, очите на Мръсния Фингърс добиха по-тъмен цвят.
— Боец — поатори той. — Повечето мъже бяха бойци в ония дни на златната треска, нали, Фингърс? Чувал съм при моите скитания безброй стари истории за тях и някои са ме карали да се вълнувам. Не ги е било страх да умрат. И повечето са били доста благородни, когато се е стигало до разкриване на картите. Ти си бил един от тях, Фингърс. Чух историята една зима далече на север. Не съм я разказвал, понеже схващах донякъде, че не ти се ще хората да я знаят, иначе би я разправял сам. Затова исках да дойдеш да ме видиш, Фингърс. Ти знаеш положението. Мене ме чака или въжето, или затворът. Естествено човек ще потърси помощ между тези, които са му били приятели. Но, аз не, с изключение на отец Лейон. Само приятелство няма да ме спаси, нито пък такова приятелство, каквото съществува сега. За това изпратих да те повикат теб. Не мисли, че се ровя в тайни, които са свети за теб, Фингърс. Бог да ми е свидетел, че нямам такива намерения. Но, трябва да ти разправя за нещо, което се е случило много отдавна, и едва тогава ще можеш да разбереш. Ти не си забравил … ти никога не ще забравиш … Бен Татман?