— Благодаря ти, Кент, за мнението ти за този човек — каза той. Някак си ти не ме накара да се засрамя. Но, това, което излезе от изпитанията след деня, когато заех мястото на Татман, беше само черупката на онзи човек. Нещо стана. Не знам какво. И … виждаш ме сега. Не се върнах вече на златните мини. Аз дегенерирах. Станах това, което съм.
— И днес ти си съвсем същият, какъвто си бил, когато си приел да умреш заради Мери Татман! — възкликна Кент. Сърцето ти, душата ти са същите. Нямаше ли да се бориш заради нея и днес? Сподавен вик се изтръгна от устата на Фингърс:
— Боже мой, да, Кент … бих се борил!
— Точно затова исках да дойдеш да ме видиш ти, а не някой друг, Фингърс, бързо продължи Кент. Именно на теб, а не на някой друг исках да разкажа моята история. А, сега ще я изслушаш ли? Ще ми простиш ли, че заговорих за тоя спомен, който трябва да ти е скъп, само за да можеш по-пълно да разбереш това, което ще ти разкажа аз? Не искам да го сметнеш за хитрина от моя страна. То е повече от хитрина. То е … дали е вдъхновение, Фингърс? Слушай и ми кажи.
И дълго след това Джеймс Кент говори, а Фингърс слушаше и душата му се гърчеше и с мъка се връщаше назад в бурния живот, за първи път от много години искаше настойчиво нещото, което бе притежавала, но беше загубила. Този, който седеше в килията на Кент, не беше мързеливият, тайнствен, мълчалив Мръсен Фингърс. Старият дух от преди двадесет години се беше отърсил в него от дългата дрямка и това вълнение пулсираше в жилите му. „Двуюмручният“ Фингърс го бяха наричали тогава и той стана Двуюмручният Фингърс в този час с Кент. На два пъти отец Лейон идваше до началото на нишата с килиите, но се връщаше, щом чуеше ниския, немлъкващ ромол на гласа на Кент. Нищо не премълча Кент и когато свърши, някакъв пламък на откровение бе озарил лицето на Фингърс.
— Боже! — дълбоко въздъхна той. Кент, дълго съм седял там, на моята веранда и много странни неща са стигали до мен, но не и нещо подобно. Ах, да не бяха тия мои проклети меса!
Той скочи от стола си по-бързо, отколкото се беше движил от десет години и се разсмя, както не се беше смял от много време. Протегна огромна ръка и я сви като някой боксьор, когато проверява мускула си.
— Стар ли? Не съм стар! Бях само на двайсет и осем, когато се случи онова там, а сега съм на четирийсет и осем. Това не е старост. Другото, което е вътре в мен, то е остаряло. Ще го направя, Кент! Ще го направя, дори и да ме обесят за това!
Кент кажи-речи скочи отгоре му.
— Бог да те благослови! — извика той дрезгаво. Бог да те благослови, Фингърс! Погледни! Погледни това! — Той дръпна Фингърс при прозорчето и двамата заедно загледаха реката, блеснала в цялото си великолепие под синьото, огряно от слънце небе. Две хиляди мили — въздъхна Кент. Две хиляди мили поток, носещ се право през сърцето на света, който и двамата сме опознали! Не, ти не си стар, Фингърс. Всичко, което си познавал, те призовава отново, както призовава и мен, защото някъде далече там са призраците на Загубения град, призраците … и действителността!
— Призраци … и надежди — каза Фингърс.
— Надеждите градят живота — прошепна тихо Кент, сякаш сам на себе си. А, след това, без да се извърне от прозореца, ръката му намери ръката на Фингърс и силно я стисна. — Може и моите, както твоите, никога да не се осъществят. Но, те са чудесни, когато човек мисли за тях, Фингърс. Смешно, нали, че имената им толкова много си приличат: Мери и Марет? Знаеш ли, Фингърс …
Тежки крачки прозвучаха в коридора. Двамата се извърнаха от прозорчето, когато младши полицаят Пели се доближи до вратата. Те разбраха този намек, че времето е свършило, и Фингърс разбуди с крак спящото си куче.
Това беше някакъв нов Фингърс, който след пет минути крачеше обратно към реката, а по петите му вървеше изумено и объркано куче, защото от време на време уродливият, затлъстял Тогз се виждаше принуден да потичва по няколко крачки, за да не изостане. И Фингърс не се отпусна в креслото на сенчестата веранда, когато се върна в колибата си. Той свали сакото и жилетката, запретна ръкави и дълги часове рови в купищата покрити с прах правни съкровища, скътани в потайни ъгълчета на Добрата стара кралица Бес.
Глава XII
Тази сутрин Кент беше чул буйни песни да се носят откъм реката и сега му се искаше да запее гръмогласна песен за собствената си радост и ликуване. Питаше се дали ще може да скрие истината от очите на другите, особено от Кедсти, ако дойде да го посети. Струваше му се, че някакъв отблясък от надеждата, пламнала в него, трябва непременно да се прояви, колкото и да се мъчи да я стаи. Чувствуваше, че жизнените сили на тази надежда са по-мощни в него сега, отколкото в часа, когато беше се прехвърлил през прозореца на болницата към свободата. Защото тогава не беше сигурен в себе си. Не беше изпитал физическата си сила. А, в този момент, породена от безграничния оптимизъм, му дойде мисълта, че може би добрият, а не лошият случай е изправил Мърсър на неговия път. Защото сега, с Фингърс зад гърба, шансовете му за сполучливо бягство бяха по-големи. Нямаше да предприеме рискована стъпка, осланяйки се на това, че щастието незабавно ще му се усмихне. Сега щеше да тръгне обмислено, подготвен.