Тора още веднъж подчертаваше, че Кент не се боеше и никога не се беше боял да умре. Но, не бива да смятаме, че той ценеше живота с косъм по-малко от човека в съседната стая, който преди един-два дена буйствува като луд, преди да му сложат упойка, за да му ампутират болен пръст. Никой друг не бе обичал живота повече от Кент. Никой не бе живял по-близо до живота.
Животът бе негова страст. Изпълнен с мечти и винаги с надежди за нещо предстоящо, без значение колко далече се оказваше сбъдването му, Кент беше оптимист, влюбен в слънцето, луната и звездите, обожател на лесовете и планините човек, който обичаше своя живот и се беше борил за него и който въпреки всичко бе готов в крайна сметка да го даде, без да хленчи, когато орисниците го поискат.
Подпрян на възглавниците, той нямаше вид на такъв злодей, за какъвто се признаваше пред обиколилите го. Болестта не беше го изтощила. Бронзовото му слабо лице с ведри черти бе малко пребледняло, но мургавият загар от слънцето, вятъра и лагерните огньове все още личеше на него. Сините очи може би се бяха малко позамъглили от близостта на смъртта. Човек не би му дал тридесет и шест години, макар над едното сляпо око и да се забелязваха сребристи нишки в русата коса, наследена от покойната му майка. Като го гледаше човек, докато устните му тихо и спокойно произнасяха признанието, което го поставяше извън границите на хорското съчувствие или прошка, би казал, че не е възможно да е извършил това престъпление.
През прозореца, както седеше подпрян на леглото си, Кент виждаше бляскащите бавни води на великата река Атабаска, която течеше по пътя си към Северния ледовит океан. Слънцето грееше и той виждаше прохладния гъст безкрай на смърчовите и кедрови гори отвъд, издигащите се на вълни ридове и била на пустошта. През този отворен прозорец долавяше сладките миризми, долитащи с лекия ветрец от горите, които беше обичал толкова години.
— Те са били най-добрите ми приятели — беше казал на Кардиган и когато ми се случи тая симпатична дреболийка, която ми обещаваш, друже, искам да си отида с поглед, отправен към тях.
Затова леглото му беше досами прозореца.
Най-близо до него седеше Кардиган. На неговото лице повече, отколкото на всички други, се четеше невяра. Кедсти, инспектор от Кралската северозападна конна полиция, който оглавяваше Н-ското отделение през време на безсрочната отпуска на груповия началник, беше по-блед дори и от момичето, чиито нервни пръсти записваха бързо всяка дума, изречена от хората в стаята. О’Конър, щабният сержант, изглеждаше онемял от ужас. Дребничкият, гладко обръснат католишки мисионер, който присъствуваше като свидетел по изричното желание на Кент, седеше, здраво преплел тънките си пръсти и мълком подреждаше това признание между другите странни трагедии, поверени му от пустошта. Всички те са били приятели на Кент, интимни приятели, с изключение на момичето, което инспектор Кедсти беше намерил специално за този случай. С дребничкия мисионер беше прекарал безброй вечери и споделял в кръга на взаимно доверие странните и тайнствени случки от горските дебри и от великия Север отвъд горите. Приятелството с О’Конър бе приятелство, породено от общата съдба по пътищата. Кент и О’Конър бяха тези, които докараха двамата убийци ескимоси от устието на Макензи, и това приключение им отне четиринадесет месеца. Кент обичаше О’Конър с червендалестото му лице, червената му коса и голямото му сърце и най-трагичното за него в цялата работа беше, че скъсва сега с това приятелство.
Но инспектор Кедсти, командуващият Н-ското отделение, най-голямото и най-неудържимото по целия Север, беше този, конто събути у Кент някакво необикновено чувство. Дори сега, когато чакаше това спукване, което според лекаря можело да стане всеки миг точно над сърцето му. На смъртното легло умът му все още работеше аналитично. А, Кедсти от момента на влизането си в стаята беше оза-дачил Кент. Командирът на Н-ското отделение беше необикновен човек. Беше шестдесетгодишен, със стоманеносива коса, студени, почти безцветни очи, в които човек напразно би търсил проблясък на милост или страх и с хладнокръвие, което Кент никога не бе видял поне мъничко разклатено. И само такъв човек, железен човек, можеше да се справя с Н-ското отделение според изискванията на закона, защото Н-ското отделение патрулираше върху площ от шестстотин и двадесет хиляди квадратни мили в най-дивата Северна Америка, простиращи се повече от две хиляди мили на север от седемдесетия паралел северна ширина и с крайния си предел на три и половина градуса отвъд Сеаерния полярен кръг. Да охраняваш тази площ, значеше да опазваш законността в страна, четиринадесет пъти по-голяма от щата Охайо. И Кедсти беше човекът, който носеше тази служба, както само още един освен него бе могъл да я носи.