Часовникът на Кент беше в ръката му показваше девет и четвърт, когато той чу вратата в оттатъшния край на коридора да се отваря и затваря. Беше я чул десетина пъти след вечеря, без да и обърне внимание, но този път след хлопването й в канцеларията на отделението прозвуча глас, който му подействува като електрически удар. Сетне, подир миг, се чу тих смях. Смееше се жена.
Кент се изправи. Чу вратата на канцеларията да се затваря, последва тишина. Часовникът в ръката, както му се струваше, отброяваше секундите със страшен шум. Той го мушна в джоба и остана прав, загледан в нишата пред килиите. След няколко минути вратата на канцеларията отново се отвори. Кент ясно чу няколко леки, нерешителни стъпки и сърцето му сякаш спря да бие. Те стигнаха до началото на осветената ниша и може би за някакви десет секунди настъпи пак тишина. После стъпките продължиха напред.
Още миг и погледът на Кент се впи през решетките във великолепните очи на Марет Радисон!
Глава XIII
В този миг Кент не заговори. Не издаде нито звук. Не я приветствува с никакво движение — само стоеше сред килията си, впил в нея очи. Ако животът му зависеше през тези няколко секунди от това да говори, той щеше да умре, ала всичко, което би искал да каже, пък и повече, беше изписано на лицето му. Девойката сигурно го беше видяла. С двете си ръце тя стискаше решетката на килията и гледаше Кент през нея. Той видя, че лицето й е бледо на светлината на лампата. Бледото лице подчертаваше теменужените очи като черйи вирове. Качулката на мократа мушама бе леко отметната и на фона на белите бузи косата блестеше от влагата, а дългите мигли бяха натежали от дъжда.
Без да прекрачи малкото пространство, което ги разделяше, Кент протегна ръце и успя да изрече:
— Марет!
Ръцете на девойката стиснаха пръчките така, че побеляха. Устните й бяха притворени. Тя дишаше бързо, но не се усмихваше, не отговори на поздрава му, дори с нищо не показа, че го познава. Това, което стана после, бе тъй неочаквано и смайващо, че сърцето на Кент замря. Съвсем внезапно Марет се отстрани от килията и изпищя, а после се отдръпна, все още с лице към него, без да спре да пищи, като че нещо я бе ужасило.
Кент чу в канцеларията да се катурва стол, възбудени гласове и тичащи крака. Марет Радисон се беше свила в далечния ъгъл на нишата, Картър и Пели се спуснаха към нея, а тя стоеше — олицетворение на ужаса и сочеше килията на Кент. Двамата младши полицаи изтичаха край тел. По петите ги следваше специалният полицай, натоварен да отведе Кент в Едмънтън.
Кент не се беше помръднал. Стоеше като вкаменен. На решетката се залепиха лицата на Пели, Картър и специалния полицай. Те изразяваха очакването им да видят някаква трагедия. И тогава зад гърба на тримата Кент видя да става нещо друго. Бърза като светкавица, ръката на Марет Радисон бръкна под мушамата, стрелна се навън и ето, тя вече се целеше в гърба на тримата мъже с револвер! Кент видя не само тази бърза промяна, но и още по-бързата промяна в изражението на Марет. Очите и го стрелнаха само веднъж и в тях светеше смях, възторжен пламък. С един мощен удар сърцето на Кент сякаш изскочи през решетката на затвора и като видя лицето и очите му, Картър рязко се обърна.
— Моля, без излишни неприятности, господа — каза Марет Радисон. Първият, който направи подозрително движение, ще бъде застрелян!
Гласът и беше спокоен и вълнуващ. Имаше в него зловеща нотка. Револверът в ръката й не трепваше. Беше черен, с дълго, тънко дуло. Самият му цвят беше застрашителен. А, зад него бяха очите на момичето — огнени вирове. Тримата мъже сега гледаха в тях, онемели от слисване. Някак машинално те се подчиниха на заповедта и вдигнаха ръце. Тогава тя насочи страшния си малък револвер право в сърцето на Пели.
— Ключът е у вас — каза тя. Отключете килията! Пели бръкна в джоба и извади ключа. Тя не го изпускаше от очи. Но, изведнъж специалният полицай свали ръцете си с груб смях:
— Хубава игра, но номерът няма да мине!
— О, ще мине! — отговори девойката.
Малкият револвер се насочи срещу него в същия миг, когато пръстите на полицая допряха кобура. С полуусмихнати устни Марет го парна с очите си:
— Моля, вдигнете си ръцете!
Полицаят се поколеба, после пръстите му стиснаха револвера. Със затаен дъх Кент видя как снагата на Марет почти незабележимо се стегна и ръцете на Пели потрепнаха над главата му. Още миг и той също щеше да нарече всичко това игра, ако беше така. Но, този миг не настъпи. От тънкото черно дуло на револвера в ръката на момичето внезапно изскочиха облаче дим и пламък и специалният полицай залитна към решетката на килията, хвана се за нея, за да не падне и се изправи с безпомощно увиснала дясна ръка. Не беше издал нито звук, но лицето му се гърчеше от болка.