— Отворете вратата на килията!
За втори път зловещият малък револвер се насочи право към сърцето на Пели. Полуусмивката беше изчезнала от устните на девойката. В очите и пламтяха по-дълбоки огньове. Тя дишаше учестено и навела се малко към Пели, повтори заповедта си. Думите й отчасти бяха заглушени от избухнала ненадейно гръмотевица. Но, Пели разбра. Видя движението на устните й и наполовина чу думите:
— Отворете вратата или ще ви убия!
Той не се двоуми повече. Ключът изскърца в бравата, Кент сам широко отвори вратата и изскочи навън. Той умееше да схваща и използува удобни случаи и да действува бързо. Удивително дръзката уловка на момичето, хитрата й игра с престорения ужас, за да накара полицаите да се наредят пред вратата на килията, и смайващата решителност, с която бе използувала малкия револвер в ръката си, запалиха кръвта в жилите му. Щом се озова вън от килията, той стана предишният Джим Кент, боецът. Грабна револвера на Картър от кобура и като го насочи срещу Пели и специалния полицай, обезоръжи и тях. Зад гърба си чу гласа на Марет, спокоен и тържествуващ:
— Заключете ги в килията, господин Кент!
Той не я погледна, но обърна револвера срещу Пели и специалния полицай и двамата влязоха заднишком през вратата в килията. Картър не се помръдна. Той гледаше право в момичето и малкият черен револвер беше насочен в гърдите му. Пели и раненият полицай не го виждаха, но на устните на Картър играеше странна усмивка. Очите му срещнаха погледа на Кент и в тях за миг припламна искра на другарство и още едно безпогрешно чувство. Картър се радваше! На Кент му се дрщя да посегне и да му стисне ръка, но вместо това го накара да влезе заднишком в килията, превъртя ключа в ключалката и с него в ръка се обърна към Марет Радисон. Очите й чудно блестяха. Никога не беше виждал такива прекрасни очи с такъв борчески плам в тях, нито подобната на птичка бързина, с която тя се обърна и затича по коридора, като му извика да я последва.
Беше само на крачка зад нея, когато минаха покрай канцеларията на Кедсти. Марет стигна външната врата и я отвори. Вън беше тъмно като в рог и пороен дъжд ги лисна в лицето. Кент забеляза, че девойката не вдигна качулката на мушамата си, когато се втурна навън. Щом той затвори вратата, ръката й напипа лакътя му, а оттам се плъзна към неговата длан. Пръстите й се вкопчиха здраво в неговите.
Кент не й зададе никакъв въпрос, когато двамата нахълтаха в непрогледния хаос на дъжда. Раздиращ блясък на светкавица освети Марет за миг, навела непокритата си глава срещу вятъра. След това изтътна гръмотевица, която разтърси земята под краката им и пръстите на девойката стионаха ръката му още по-здраво. И в този тътен Кент я чу полузасмяно-полусподавено да казза:
— Страх ме е … от гръмотевици!
В бурята прокънтя неговият смях — несдържан, свободен, радостен. Искаше му се да спре в същия миг, да я грабне на ръце и да я понесе. Искаше му се да крещи като побъркан в лудата си радост. А, само преди миг тя бе рискувала всичко, изправила се срещу трима от най-смелите полицаи в цялата служба и стреля срещу един от тях! Кент започна да й казва нещо, но Марет ускори крачки, сега тя почти тичаше.
Не водеше Джим по посока на реката, а към гората отвъд къщата на Кедсти. Нито за миг не се обърка в този мокър и непроницаем мрак. Имаше нещо властно в пръстите, стиснали ръката му, макар и да се стягаха плахо, когато удареше гръм. Тези пръсти караха Кент да вярва, че в ума на Марет няма никакво съмнение къде иска тя да отиде. Той използуваше светкавиците, защото всеки път му показваха за миг непокритата й мокра глава, наведена срещу бурята, белия профил и стройната снага, бореща се с лепкавата пръст под краката.
Това, което го окриляше сега, беше нейното присъствие, а не мисълта за избавлението. Тя беше до него. Ръката й стискаше неговата. Светкавицата му даваше възможност да я види. Усещаше допира на рамото й, на ръката, на тялото, когато се притиснеха един до друг. Животът, топлината, тръпката, която Марет будеше, като че преливаха в собствените му жили през ръката, която държеше. Беше мечтал за нея. А, сега внезапно тя бе станала част от него и това прекрасно нещо надделяваше непреодолимо над всички други чувства, които се бореха в ума му — прекрасното в мисълта, че именно тя бе дошла при него в последния момент, тя го беше спасила и тя сега го водеше към свободата през тътена на бурята.