На върха на ниска могилка между казармите и къщата на Кедсти девойката спря за първи път. И там пак го обзе почти непреодолимият подтик да протегне ръце в тъмнината и да притисне Марет в прегръдките си, да й изкаже с пълен глас радостта си, сполетялото го щастие, по-голямо дори от щастието на свободата.
Но, той стоеше и я държеше за ръка, с онемял език и я гледаше, когато нова светкавица му я разкри пак. С ослепителен блясък тя раздра нощта тъй близо до тях, че съскането й напомняше полета на исполинска ракета, и неволно девойката се притисна към него, свободната й ръка го хвана за рамото в същия миг, когато гръмотевицата изтрещя мощно над главите им. Ръката на Кент се протегна слепешком и за миг допря в мрака мокрото лице, а след това пропитата с влага коса.
— Марет — извика той, къде отиваме?
— Там долу — долетя до него гласът й.
Ръката й пусна неговия лакът и Кент долови, че тя сочи някъде, но не можеше да види накъде. Пред тях се ширеше хаотичен мрак, някакво море от чернилка и сред него той видя светлинка. Знаеше, че това е лампа в един от прозорците на Кедсти и че Марет се водеше по тази светлинка, когато заслиза по склона, все още хванала го за ръка. Това, че тя не направи никакво усилие да я отдръпне, го направи съвсем нечувствителен към новите потоци дъждовна вода, които ги заплискаха в лицата. Един от пръстите й стисна конвулсивно палеца му, както постъпва дете, което се бои, че ще падне. И при всяко изтрещяване на гръмотевица мекото пръстче стискаше палеца му и сърцето на Кент ликуваше.
Те бързо се приближаваха към светлината, понеже жилището на Кедсти не беше далече от могилката. Мислите на Кент бързаха напред. Недалеч на северозапад от къщата на инспектора се намираше ръкавът Ким и Марет без съмнение го водеше към горската пътека, по която бе минала поне веднъж преди — вечерта на тайнственото нападение върху Муи. В ума му започнаха да възникват въпроси, на които трябваше веднага да получи отговор. Те отиват при реката. Положително отиват при реката. Това е най-бързият и най-сигурният начин за бягство. Дали Марет се е подготвила за това? И дали ще дойде с него?
Не му остана време да отговори. Краката им стъпиха върху пясъка на пътеката, водеща към вратата на Кедсти и момичето се запъти право по тази пътека, право към светлината, идваща от прозореца. После Кент с изумление чу сред бушуващата буря гласът на Марет да възкликва с тържествуваща радост:
— Стигнахме у дома!
У дома! Дъхът му изведнъж секна. Беше повече от изненадан. Беше слисан. Луда ли беше тя, или си правеше удивително неуместна шега? Бе го освободила от килията, за да го заведе в дома на инспектора на полицията, най-смъртния враг, какъвто Кент имаше сега. Той спря и Марет Радисон задърпа ръката му, повлече го подире си, накара го да я последва. Беше се вкопчила в палеца му, сякаш мислеше, че той може да се опита да избяга.
— Няма опасност, мосю Джимс — извика тя. Не се бойте!
Мосю Джимс! И тази нотка на подигравателен смях в гласа й! Кент се окопити и изкачи подир нея трите стъпала пред вратата. Ръката й напипа дръжката, вратата се отвори и в миг се озоваха вътре. Лампата на прозореца беше близо до тях, но известно време той не можеше нищо да види поради водата в очите. Попремига, прекара ръка през лицето си и загледа Марет. Тя стоеше на три-четири крачки от него. Лицето й беше много пребледняло и тя се задъхваше, като че се беше запъхтяла от тичане, но очите й блестяха и му се усмихваше. От нея на струи се стичаше вода.
— Вие сте мокър — каза девойката. И ме е страх да не настинете. Елате с мен!
Пак му се присмиваше, също както при Кардиган! Тя се обърна н той изтича по стълбите след нея. Горе Марет го дочака и когато Кент се качи, протегна му ръка, сякаш се извиняваше, че я беше отдръпнала, когато влязоха в къщата. Той пак я хвана и тя го поведе по коридора към вратата, която беше най-далече от стълбите. Девойката отвори и двамата влязоха. Вътре беше тъмно, тя пак дръпна ръката си и Кент я чу да прекосява стаята. В тази тъмнина го облада ново и вълнуващо чувство. Въздухът, който дишаше, не беше същият, както въздухът в коридора. В него се усещаше сладък дъх на цветя и на още нещо … лекият, едва доловим аромат на женска стая. Кент чакаше, напрегнал зрение. Очите му бяха широко отворени, когато в ръката на Марет пламна клечка кибрит. И ето, в стаята светна лампа.
Кент стоеше вторачен, в някакво тъпо вцепенение, с каквото не беше свикнал. Марет, сякаш за да му даде време да се запознае с обстановката, сваляше мушамата си. Под нея стройната й фигурка беше суха освен там, където дъждът се беше стичал от непокритата глава по рамената. Кент забеляза, че тя беше с къса пола и високи обувки, възхитителни малки обувчици от великолепно изработена еленова кожа. А след това неочаквано Марет се приближи, протегнала към него двете си ръце.