Неочаквано тя пак се обърна към него:
— Току-що ми дойде на ум, че не сте ми казали „благодаря“.
Толкова неочаквано, че я стресна, Кент се озова до нея. Този път той не се подвоуми, както в стаята си при Кардиган. Хвана я за двете ръце и заедно с тях усети да стиска между пръстите си меката влажна коса. Думи се заредиха в надпревара от устата му. После не можеше да си спомни всичко, каквото бе казал. Очите на Марет широко се разтвориха и нито за миг не се отклониха от неговите. Да й благодари ли! Той й разказа какво му се беше случило — в сърцето, в душата, от часа, когато тя дойде при него у Кардиган. Разказа й за мечтите и кроежите, за твърдото решение да я намери отново, след като избяга, дори ако това му отнемеше цял живот. Разказа й за Мърсър, за това как е узнал за отиването до ръкава Ким, за намерението му да я проследи надолу по трите реки, да я търси във форт Симпсън, да я последва до Долината на мълчаливите, където и да е тя. Да й благодари! Той стискаше ръцете й до болка, а гласът му трепереше. Под облака коса бузите на Марет Радисон бавно запламтяха. Но, това не пролича в очите й. Те го гледаха така твърдо, така уверено, че и неговото лице пламна, преди да изкаже всичко, каквото имаше на ум, и той пусна ръцете й и пак се отдръпна от нея.
— Простете ми, че ви казах всичко това — извини се той. Но, то е вярно. Вие дойдохте при мене там, в болницата на Кардиган, като същество, за което винаги съм мечтал, но никега не съм вярвал да срещна. И вие дойдохте при мене пак, в килията, като …
— Да, знам как дойдох — прекъсна го тя. В кал и дъжд, господин Кент. И беше толкова тъмно, че загубих пътя и изпаднах в ужас, като си помислих, че може да не намеря казармите. Закъснях половин час според разписанието на господин Фингърс. Поради това смятам, че инспектор Кедсти може да се върне всеки миг и не бива да говорите толкова високо … или толкова много.
— Господи! — промълви той шепнешком. Аз казах много нещо за късо време, нали? Но, то не представлява и една стотна от онова, което се е насъбрало в мене. Няма да задам милионите въпроси, които напират да ги задам. Но, трябва да зная защо сме тука. Защо дойдохме при Кедсти? Защо не побързахме при реката? Не може да има по-благоприятна нощ за бягство.
— Но тя не е толкова благоприятна, колкото ще бъде петата нощ след нея — каза девойката, като се залови наново да си суши косата. Тая нощ ще можете да отидете при реката. Нашите сметки се пообъркаха, знаете ли, от това, че инспектор Кедсти промени датата, на която трябваше да тръгнете за Едмънтън. Всичко беше наредено така, че на петата нощ да можете да тръгнете без особена опасност.
— А вие?
— Аз ще остана тук. След това тя добави с нисък глас, от който сърцето му изтръпна. Ще остана, за да платя иа Кедсти цената, която ще поиска за случилото се тая вечер.
— Боже мой! — възкликна Кент. — Марет Тя се обърна бързо към него.
— Не, не, не искам да кажа, че той ще ми стори нещо — извика тя с нотка на ожесточение в гласа. Бих го убила, преди да успее! Съжалявам, че ви казах.
Но, не бива да ми задавате въпроси. Няма да ме питате!
Тя трепереше. Никога досега не беше я видял толкова възбудена и както я гледаше пред себе си, разбра, че не го е страх за нея по отношение на това, което се беше мярнало в ума му. Тя не говореше празни приказки. Тя щеше да се бори. Щеше да убие, ако станеше нужда да убива. И той я видя изведнъж така, както още не беше я виждал. Спомни си една картина, която бе видял много отдавна в Монреал. Беше „Le spirit de la Solitude“ — „Духът на пустошта“ от Коне, този оригинален френско-канадски приятел на лорд Страткона и Маунт Ройал и добър гений на далечните горски дебри, черпил вдъхновението си направо от сърцето на пустошта. И тази картина стоеше сега пред него в кръв и плът, загубила всичко грубо, но запазила прекрасния дух, който лъхаше от нея. Обгърната от разпуснатата коса, с притворени устни, с всяка извивка на стройната си снага, трептяща от чувство, което сякаш я поглъщаше, и прекрасните очи, горящи с ргъня на това чувство, Кент виждаше Марет, както Коне трябва да е видял на времето душата на великия Север. С всеки свой дъх Марет напомняше обетованата земя далече надолу по трите реки, почти свирепото й безстрашие, нейната красота, слънчевия и блясък и бурите й, нейната трагедия, нейния патос, нейната песен.
Бе въплъщение на смелостта и великолепието на Севера. Беше видял, а сега и чувствуваше тези неща и величието им го заля като порой.
Беше чул тихия й смях — тя му се присмя, когато той мислеше, че е на умиране. Целуна го, бори се за него, стискаше ужасена ръката му, когато блясваше светкавица. А, сега стоеше, заровила малките си ръце в косата — олицетворение на готова да се разрази буря. Преди миг Марет беше толкова близо, че малко остана да я сграбчи в прегръдките си. Сега, момент по-късно, беше издигнала такава преграда помежду им, че не би се осмелил да допре ръката или косата й. Беше ту слънце, ту облак, ту вятър, и всяка промяна я правеше по-прекрасна за него. Сега беше буря. Бурята бе в нейните очи, ръце, снага. Той усещаше наелектризираната й близост в тихо изговорените с треперещ глас думи: „Няма да ме питате!“. За миг стаята сякаш се изпълни с напрежението на застрашаващ електрически удар.