Глава XV
Известно време Кент стоя, където Марет го остави, загледан във вратата, през която тя излезе. Близостта й през тези последни няколко секунди, гальовният допир на ръцете й, това, което бе видял в очите и, обещанието да го целуне, ако не се издаде — всичко това и мисълта за чудната смелост, която навярно я вдъхновяваше да се изправи пред Кедсти сега, го заслепяваха и той не виждаше дори вратата и стената, към които гледаше. Виждаше само нейното лице, както го беше запечатал в този последен миг — очите, треперещите устни, страха, който не беше успяла да скрие напълно от него. Тя се страхуваше от Кедсти. Беше сигурен в това. Защото не се беше усмихнала. В очите и нямаше искрици смях, когато го нарече Джимс — галеното за Джим и Джеймс в далечния Север. Не беше на шега обещала да го целуне. Беше обладана от почти трагична сериозност. И тъкмо тази сериозност го бе развълнувала — сериозността и удивителната откровеност, които беше вложила в името Джимс и обещанието да го целуне. Веднъж преди това го беше нарекла Джимс. Но, тогава бе казала „мосю Джимс“ и в гласа й бе прозвучал малко подигравателен смях. Джим и Джеймс не значеха нищо, но Джимс …
Беше чувал майки да наричат така малки деца в минути на нежност. Знаеше, че съпруги и възлюбени си служат с името по същия начин. Защото Джим и Джеймс не бяха редки имена нагоре и надолу по трите реки, дори сред метисите и французите и Джимс бе по-близкото, по-интимното обръщение, изникнало от тях.
Сърцето му биеше лудо, когато отиде до вратата и се ослуша. Преди малко, когато девойката застана пред него и му заповяда да не й задава въпроси, беше почувствувал някаква бездна под краката си. Сега беше на планински връх.
И знаеше, че каквото и да чуе, освен ако не е неин вик за помощ, няма да слезе долу.
След малко открехна мъничко вратата, та да чува какво става. Марет не беше му забранила това. През пролуката виждаше блещукащата мъждива светлина от долния коридор. Но, не чуваше нито звук и му дойде на ум, че старият Муи все още може да тича бързо и че може да мине още време, докато Кедсти се върне.
Докато чакаше, Кент оглеждаше стаята. Първото му впечатление беше, че Марет трябва да е живяла в нея дълго. Това беше женска стая, без натрапчивостта на внезапното и импровизирано настаняване. Знаеше, че преди това е била на Кедсти, но сега нищо в нея не напомняше за него. И тогава, докато блуждаещият му поглед обръщаше това чудо, редица неща го поразиха с изключителното си значение. Вече не се съмняваше, че Марет Радисон е от далечния Север. Вярата му в това беше непоколебима. Дори и да беше останал още някакъв последен въпрос в ума му, той бе заличен, понеже тя го беше нарекла Джимс. И въпреки всичко тази стая като че ли го разколебаваше във вярата му. Смаян от откриването на разни неща, той се дръпна от вратата и застана над тоалетната масичка пред огледалото.
Марет не беше приготвила стаята за него и личните й вещи бяха тук. Не изпита чувството, че върши светотатство, като ги гледа — многото интимни дреболийки, които някак загадъчно се използуват в процеса на обличането на една жена. Това, което го изуми, бе техният брой и разнообразие. Би очаквал да ги види в будоара на дъщерята на генерал-губернатора в Отава, но не и тука, а още по-малко, по-далече на север. Това, което видя, беше от изискани материали и с фина изработка. А, поле, сякаш привлечени от магнит, очите му се устремиха към нещо друго — редица обувки, спретнато и грижливо подредени на пода от едната страна на тоалетната масичка.
Кент ги гледаше изумен. Никога не беше виждал такъв внушителен брой женски обувки, предназначени за краката само на една жена. И те не бяха северняшки обувки. Всяка малка хубавица в, тази удивителна изложба стоеше на висок ток! Тяхното разнообразие беше нещо, от което бе отдавна отвикнал. Имаше високи обувки с копчета, обувки с връзки, кафяви обувки, черни обувки и бели обувки със застрашително високи и с крехък вид токове. Имаше изящни пантофки от бяло шевро, пантофки с фльонги, пантофки с лъскави стоманени токи и пантофки с кокетни връзки от панделка. Имаше затворени половинки с високи токове и лачени обувки с високи токове. Той хлъцна. Посегна, подбуден от някакъв машинален подтик и взе в ръка лъскава като атлаз обувчица.
Размерът и му подействува като много приятен шок и с чувството на човек, подслушващ тайните на някого, който говори насън, надникна вътре в нея. Размерът беше номер тридесет и шести. И тя беше от „Фавър“ в Монреал! Той надзърна в още пет-шест. И те всички бяха от „Фавър“ в Монреал.