Въпреки всичко Кедсти измежду петимата, заобиколили Кент, бе най-неспокойният. Лицето му беше пенелявосиво. В редица случаи Кент долови пресекливи нотки в гласа му. Забеляза ръцете му да се впиват в облегалките на креслото, в което седеше, така че жилите се издуваха, сякаш ей сега ще се пръснат. Никога досега не беше виждал Кедсти да се поти.
На два пъти инспекторът избърса челото си с кърпа. Той не беше вече „Минисак“ — „Скалата“, прякорът, с който го бяха нарекли индианците от племето кри. Бронята, която никога досега никоя стрела не бе могла да пробие, като че ли се смъкна от него. Беше престанал да бъде Кедсти, най-страшният инспектор в службата. Беше нервен и Кент виждаше как се мъчи да възстанови самообладанието си.
— Разбира се, ти знаеш какво значи това за службата — каза той с твърд, нисък глас. То значи …
— Позор — кимна Кент. Зная. То значи черно петно върху чистото име на Н-ското отделение. Но, няма какво да се прави. Аз убих Джон Баркли. Човекът, когото държите в караулното помещение, осъден на смъртно наказание чрез обесване, е невинен. Разбирам. Няма да е хубаво за службата да се разчуе, че един сержант от Конната полиция на Нейно величество е обикновен убиец, но …
— Не обикновен убиец — прекъсна го Кедсти. Както ни го описа, престъплението е било преднамерено ужасно и непростимо до най-малката си подробност. Не си бил обладан от внезапен пристъп на гняв. Ти си мъчил жертвата си. Човек не може да си го представи!
— И все пак е вярно — рече Кент.
Той гледаше тънките пръстчета на стенографката, която записваше неговите думи и тези на Кедсти. Слънчев лъч докосна наведената глава и Кент забеляза червените отблясъци в косата й. Очите му се обърнаха към О’Конър и в този миг командирът на Н-ското отделение се наведе към него толкова близо, че лицето му почти допря лицето на Кент, и пошепна толкова тихо, че никой от другите четирима не можеше да чуе:
— Кент, ти лъжеш!
— Не, това е вярно — отговори Кент.
Кедсти се отдръпна и пак обърса потта от челото си.
— Аз убих Баркли и го убих така, както бях решил, че трябва да умре — продължи Кент. Желанието ми беше той да страда. Единственото, което няма да ви кажа, е защо го убих. Но, имах достатъчно основание.
Той видя тръпката на ужас, от която се свиха рамената на момичето, записващо изобличаващите бележки.
— И ти отказваш да признаеш подбудите?
— Категорично. Освен това, че ми е причинил зло, за което е заслужавал да умре.
— И ти правиш това признание, като си даваш сметка, че си на смъртно легло?
Устните на Кент трепнаха от бегла усмивка. Той погледна О’Конър и видя за миг в очите му да блясва предишното другарство.
— Да. Доктор Кардиган ми каза. В противен случай щях да оставя човека в караулното помещение да бъде обесен. Просто тоя проклет куршум се оказа злополучен за мен и спаси него!
Кедсти се обърна към момичето. Половин час то чете бележките си и след това Кент се подписа на последната страница. Тогава Кедсти стана от креслото си.
— Това е всичко, господа — каза той.
Те се изнизаха навън, като стенографката избърза през вратата първа в желанието да се избави от едно мъчение, което бе опънало и сетния нерв в тялото и. Командирът на Н-ското отделение напусна стаята последен. Кардиган се поколеба, сякаш искаше да остане, но Кедсти му махна да излезе. Вратата затвори Кедсти, но когато я затваряше, се озърна и тогава за миг очите на Кент срещнаха погледа му. В тои момент Джеймс доби впечатление за нещо, което не бе забелязал, докато инспекторът беше в стаята. То бе толкова неочаквано, че му подействува като електрически шок и Кедсти сигурно разбра по лицето му как му е повлияло, защото бързо се дръпна и затвори вратата. В този миг Кент прочете в очите и на лицето на Кедсти изражение, което говореше не само за ужае, но което в очите и на лицето на друг човек би определил под клетва като страх.
Това бе грозен момент за усмивка, но Кент се усмихна. Шокът беше преминал. Според изискванията на углавния закон Кедсти вече даваше нареждане на щабния сержант О’Конър да постави часови пред неговата врата. Положението, че можеше да свърши всеки миг, нямаше никакво значение за закона. А, Кедсти педантично държеше на буквата на закона. През затворената врата Кент долавяше неясни гласове, после се чуха стъпки, които постепенно замряха. Той различи тежкото „туп-туп-туп“ на големите крака на О’Конър. Сержантът винаги стъпваше така, дори когато следеше някого.