Вратата долу се отвори пак и Кент се стегна с цялото си тяло. Чу Кедсти да се втурва през коридора долу като бесен бик. Външната врата се отвори, затръшна се и Кедсти беше излязъл.
Кент се дръпна назад в тъмната стая. Минаха няколко мига, докато чу Марет да се качва бавно по стълбите. Тя вървеше сякаш пипнешком, макар и да имаше там мъжди-во осветление. После навлезе в мрака на стаята си.
— Джимс — пошепна тя.
Той отиде при нея. Марет протегна ръце и те отново легнаха на рамената му.
— Вие … вие не сте слизали долу?
— Не.
— Вие … не сте чули?
— Не чух никакви думи. Само гласа на Кедсти.
Стори му се, че гласът й, когато заговори отново, трептеше от безгранично облекчение:
— Вие сте били добър, Джимс. Радвам се.
В тази тъмнина той не я виждаше. Въпреки това нещо го трогна, развълнува го, накара сърцето му да се разтупти. Нещо, за което очите му бяха слепи. Кент се наведе. Намери устните й, вдигнати към него, предлагащи сладостта на целувката, която щеше да бъде негова награда и когато усети топлината им върху своите устни, усети също ръцете й едва доловимо да стискат раменете му.
— Той излезе. Ще запалим пак лампата — каза девойката.
Глава XVI
Кент остана на мястото си, докато Марет намери на тъмно кибрита и запали лампата. Не беше промълвил нито дума след целувката. Не се беше възползувал от нея. Лекият натиск на ръцете не му беше позволил да я стисне в прегръдките си. Но самата целувка беше го запалила с буйна и прекрасна възбуда, подобна на трептяща музика, на която се откликваше всеки атом живот в тялото му. Ако беше изобщо предявил претенции за наградата, щеше да очаква целувката да бъде може би безразлична, поне неутрална. Но, устните, които тя му предложи в мрака на стаята, бяха топли, живи, дишащи.
После в светлината на лампата загледа лицето на Марет Радисон. Знаеше, че собственото му лице е пламнало. Нямаше желание да скрие признанието, изписано на него, и жадуваше да узнае какво ще му кажат нейните очи. И се изуми, след това се стресна. Целувката не беше повлияла на Марет. Сякаш нищо не се беше случило.
Тя не прояви смущение и на лицето и нямаше следа от руменина. Именно смъртната й бледост го стресна — бледост, подчертана от тъмната маса на косата и странния блясък в очите. Не беше блясък, събуден в тях от целувката. Беше страх, който бавно чезнеше в очите, както я гледаше, докато най-после съвсем се стопи и устните й трепнаха в молеща за извинение усмивка.
— Много беше ядосан — каза тя. Колко лесно избухват някои мъже, нали Джимс?
Лекото пресекване на гласа, храброто усилие да запази самообладание и своенравната бегла усмивка, която съпровождаше думите й, събудиха у него желанието да извърши това, което лекият натиск на ръцете й го беше възпрял да направи преди няколко минути. Да я сграбчи в прегръдките си. Той виждаше ясно това, което тя се мъчеше да скрие. Била е в опасност, в опасност, по-голяма от тази, която беше посрещнала спокойно и безстрашно в казармите. И още я беше страх от тази заплаха. Това бе последното, което би искала той да разбере, но Кент го беше разбрал. И усети прилив на нова сила. Беше оилата, която се поражда от надмощието, от чувството за собственост, от борбата срещу по-силен противник. Тя се разрасна в него в буйно ликуване. Тя му подсказваше, че това момиче му принадлежи, че трябва да се бори за него. И щеше да се бори. Марет забеляза промяната, настъпила в изражението му. За Миг след думите й те замълчаха. Вън бурята бушуваше в още по-свиреп пристъп. Гръмотевица изтрещя над къщата. Прозорците затракаха от вятъра и дъжда. Без да свали очи от нея, със стегнати мускули, с помрачняло лице, Кент кимна към прозореца, на който бе прозвучал сигналът на Муи:
— Прекрасна нощ … за нас. И ние трябва да тръгнем. Девойката не му отговори.
— В очите на правосъдието аз съм убиец — продължи той. Вие ме спааихте. Вие стреляхте по човек. В същите тези очи вие сте престъпница. Лудост е да оставам тук. То е направо самоубийство за двама ни. Ако Кедсти …
— Ако Кедсти не направи каквото му казах тая вечер, ще го убия! — допълни тя.
Спокойствието на думите й, нетрепващият поглед го накараха да премълчи.
Пак му се стори, както в болничната стая при Кардиган, че сега го гледа и му говори едно дете. Ако, Марет беше пррявила страх преди малко, този страх не личеше на лицето й сега. Не беше възбудена. Очите й бяха меко и спокойно прекрасни. Тя го смайваше и объркваше. Пред тази детинска увереност, се чувствуваше безпомощен. Въздействието на тази увереност беше по-голямо от неговата сила, по-голямо от неговата непоколебимост. То веднага ги разделяше с огромна пропаст — пропаст, през която можеше да се хвърли мост с увещание и молба, но никога със сила. В заплахата и срещу Кедсти нямаше и сянка от вълнение и въпреки всичко тъкмо в спокойния тон на девойката усещаше той нейната гибелност.