Човек би рекъл, че в тези моменти тя забравяше, че той е от плът и кръв, и се взираше в сърцето му, за да види какво има там, преди да се изкаже гласно за едно или друго нещо.
След това тя заговори, като все още въртеше плитката в тънките си пръсти:
— Бихте я намерили навярно, понеже сте човек, който не би се отказал много лесно. Да ви кажа ли защо дойдох да ви видя при доктор Кардиган? От любопитство преди всичко. Главно затова. Точно защо или в какво отношение се интересувах от човека, комуто върнахте свободата, е едно от нещата, които не мога да ви кажа. И не мога да ви кажа защо дойдох в пристанище Атабаска. Нито нещо за Кедсти. Може би някой ден ще узнаете. И тогава няма да ме харесвате. Почти четири години, преди да ви срещна оня ден, аз живях като в затвор. Това беше ужасно място. Измъчваше ме неговата грозота, самотност, празнота. Още малко и щях да умра. Сетне се случи това, което ме накара да замина. Можете ли да се сетите къде е било?
Кент поклати глава:
— Не.
— За всички други то беше прекрасно място. Монреал.
— Били сте там на училище? — досети се той.
— Да, във „Вила Мария“. Не бях още навършила шестнайсет тогава. Хората бяха добри. Мисля, че ме обичаха. Но, всяка вечер си повтарях една молитва. Знаете какво са трите реки за нас, за хората на Севера. Атабаска е бабата, Робската река е майката, Макензи е дъщерята, а над тях винаги бди богинята Ниска, Сивата гъска. И моята молитва беше да мога да се върна при тях. В Монреал имаше хора, хора навсякъде, хиляди и десетки хиляди, толкова много, че ми беше самотно и потиснато и исках да си замяна. Защото в мене тече кръвта на Сивата гъска, Джимс. Аз обичам горите. А, Ниска не живее в Монреал. Слънцето й не грее там. Луната й не е същата. Цветята там не са нейните цветя. Ветровете разправят друга приказки. Въздухът е друг. Хората, когато те гледат, гледат по друг начин. Далече долу по трите реки бях обичала мъжете. А, там постепенно се научих да ги мразя. После нещо се случи. Аз дойдох в пристанище Атабаска. Отидох да ви видя вас, защото… Тя стисна здраво ръцете си на скута. — Защото след тия четири ужасни години вие бяхте за мене първият мъж, който великодушно довежда докрай една честна постъпка. Не ме питайте как съм го узнала. Моля ви, не ме питайте за нищо. Казвам ви всичко, което трябва да знаете и което ще знаете. Аз узнах. След това научих, че няма да умрете. Каза ми го Кедсти. А, като поприказвах с вас, разбрах, че винаги постъпвате честно, и реших да ви помогна. Ето защо ви казвам всичко това. Само за да ви покажа, че имам вяра и че не бива да нарушите тая вяра. Не бива да настоявате да научите нещо повече за мен. Трябва да продължите играта. Аз играя моята, а вие трябва да играете вашата. За да доиграете вашата игра честно обаче, трябва да заминете с бригадата на Лазел и да ме оставите при Кедсти. Трябва да забравите и това, което се е случило. Трябва да забравите и това, което може да се случи. Вие не можете да ми помогнете. Можете само да ми навредите. И ако някой ден, след дълго време случайно намерите Долината на мълчаливите…
Кент чакаше и сърцето му се блъскаше в гърдите като юмрук.
— Аз може да съм там — довърши девойката съвсем тихо, почти шепнешком.
Стори му се, че тя гледа някъде много надалече и то не към него. А, после се усмихна, не на него, някак полу-безнадеждно.
— Мисля, че ще бъда разочарована, ако не я намерите — добави тя и когато го погледна, очите й бяха чисти като сините цветя, от които бяха откраднали своя цвят. Нали знаете големия Серен край оттатък форт Симпсън, на запад между двете Нахани?
— Да. Точно там се загуби Килбейн с неговия патрул. Индианците го наричат Дяволския край. Същият ли е?
Марет кимна:
— Казват, че досега живо същество не е минало оттам. Но, това не е вярно. Аз съм минавала през Серния край. Трябва да стигнете отвъд него, за да намерите Долината на мълчаливите, право през онзи клин между Северна и Южна Нахани. Това е пътят, по който трябва да минете, ако искате някога да я намерите, Джимс. Иначе ще трябва да слезете от Досън или чак от Скагуей и разстоянията са толкова големи, че не ще намерите долината и за хиляда години. Полицията няма да ви открие там. Ще бъдете винаги в безопасност. Може би ще ви разправя оше нещо, преди да дойде бригадата. Но това е всичко за тая вечер. Може изобщо да не ви кажа нищо повече. И вие не бива да ми задавате въпроси.
Безмълвен, загледан в нея с очи, в които като пожар горяха всичките жизнени сили на духа му, Кент я изслуша и тихо, без всякаква възбуда, заговори:
— Марет, аз ще играя играта, както искате вие, защото ви обичам. За да бъда честен, трябва да ви кажа с думи това, което навярно вече сте разбрали. И ще се боря за вас, докато остане поне капка кръв в тялото ми. Ако тръгна с бригадата на Жан Лазел, ще ми обещаете ли … Гласът му трепереше. Той потискаше мощно чувство. Но, нито една от дългите мигли на Марет Радисон не трепна, за да покаже, че тя е чула любовното му признание. И го прекъсна, преди да беше свършил: