— Не мога да ви обещая нищо, каквото и да направите, Джимс. Джимс, нали не сте като тия, другите мъже, които се научих да мразя? Нали няма да настоявате? Ако настоявате, ако сте като тях, да, можете да тръгнете оттук още тая вечер и да не чакате Жан Лазел. Чуйте ме! Бурята няма да спре дълги часове. Ако се каните да поискате от мене нещо за това, че ще играете играта, както аз искам да я играете, можете да си вървите. Давам ви позволение.
Беше много бледа. Стана от голямото кресло и се изправи пред Кент. Нямаше яд нито в гласа, нито в движенията й, но очите горяха като сияйни звезди. Имаше в тях нещо, което не беше забелязал преди, и една неочаквана мисъл накара сърцето му да се свие вледенено.
С полугласен вик той протегна ръце:
— Боже мой, Марет, аз не съм убиец! Аз не съм убил Джон Баркли!
Тя не му отговори.
— Вие не ми вярвате! — възкликна той. Вие вярвате, че съм убил Баркли и сега аз — един убиец, се осмелявам да ви кажа, че ви обичам!
Марет потрепера. Нещо като лека тръпка премина прз тялото й. Само за миг му се стори, че долови нещо ужт но, нещо, което тя криеше, нещо, с което се бореше, застанала там пред него със стиснати в юмруци малки ръце. Защото в нейното лице, в нейните очи, в пулсирането на бялото и гърло съзря в този миг почти скритата агония на ранено създание. И после то изчезна още докато й се молеше пак, докато я умоляваше да му повярва.
— Не съм убил Джон Баркли!
— Аз не мисля за това, Джимс — отговори тя. Аз мисля за нещо …
Те бяха забравили за бурята. Тя виеше и вилнееше пред прозорците.
Но, изведнъж се чу звук, който надмогна еднообразното и бучене, и Марет се стресна, сякаш този звук премина през нея като електрически ток. Кент също се обърна към прозореца.
Беше металическото почукване, което веднъж вече ги беше предупредило за наближаваща опасност. А, този път то беше настойчиво. Като, че някой глас им викаше от отвъдната страна на прозореца. Беше повече от предупреждение. Беше тревожен сигнал за близка, надвиснала заплаха. И в този миг Кент видя ръцете на Марет Радисон да се вдигат бързо до гърлото, а в очите да блясват внезапно пламъчета и тя нададе лек вик, заслушана в почукването.
Глава XVII
След десет секунди, както се стори на Кент, Марет Радисон отново се превърна в това великолепно същество, което бе заковало тримата мъже на място срещу дулото на малкия си револвер в казармите. Звукът на второто предупреждение на Муи подействува първо като шок. Този шок беше съпроводен от мигновен страх — страх, стигнал почти до точката на истински ужас. Веднага след това настъпи реакция, толкова бързо, че Кент се слиса. За тези десет секунди стройната снага на момичето сякаш стана по-висока, нова светлина озари лицето й, очите, обърнали се бързо към него, горяха със същия пламък, с който бяха гледали тримата полицаи. Тя не се боеше. Беше готова да се бори.
В моменти, подобни на този, това, което го удивяваше най-много, беше хладнокръвното и безстрастно спокойствие на гласа й. Сега бе музикален и мек. И все пак в тази мекота се криеше нещо. Тя приличаше на кадифе, прикриващо стомана. Марет беше споменала Ниска, Сивата гъска, богинята на трите реки. И Кент си помисли, че у девойката трябва да има нещо от духа на някоя богиня, за да й вдъхне смелостта, с която се обърна към него, когато металическият предмет отвън зачука отново предупреждението си по прозореца.
— Инспектор Кедсти се връща — каза тя. Не съм мислила, че ще го направи тая вечер.
— Той не е имал време да стигне до казармите — забеляза Кент.
— Да. Възможно е да е забравил нещо. Преди да дойде, искам да ви покажа гнездото, което съм приготвила за вас, Джимс. Елате бързо!
Това беше първият намек, че той няма да остане в нейната стая, вероятност, която вече го беше накарала да почувствува вътрешно смущение. Девойката грабна купчинка клечки кибрит, свали фитила на лампата си и бързо излезе в коридора. Кент я последва до края на този коридор, където тя спря пред ниска вратичка, която очевидно водеше към някакво помещение под наклонения покрив на къщата.
— Това е стар килер — пошепна тя. Мисля, че съм го наредила доста удобно. Прозореца съм закрила, тъй че можете да запалите лампата. Но, трябва да внимавате да не прониква никаква светлина под вратата. Заключете я отвътре и пазете пълна тишина. За всичко, каквото намерите там, трябва да благодарите на мосю Фингърс.