Марет леко отвори вратата и му подаде кибрита. Осветлението от долния коридор стигаше съвсем мъждиво до мястото, където стояха. В мрака той се видя близо до мекото сияние на нейните очи. Пръстите му обхванаха ръката й, когато той вземаше кибрита.
— Марет, нали ми вярвате? — умолително попита той. Нали ми вярвате, че ви обичам, че не съм убил Джон Баркли и че ще се боря за вас, докато бог ми дава сили да се боря?
За миг настъпи мълчание. Ръката й леко се отдръпна от неговата.
— Да, мисля, че ви вярвам. Лека нощ, Джимс. Девойката бързо се отдалечи. При своята врата се обърна.
— Влезте сега, моля — обади се тя тихо. Ако ме обичате, както казвате, влезте вътре.
Тя не дочака отговора му. Собствената й врата се зае твори подире й, а Кент запали клечка кибрит, ниско се наведе и влезе в скривалището си. В същия миг видя точни пред себе си лампа на един сандък. Запали я и първата му работа след това бе да затвори вратата и да завърти ключа в бравата. После се огледа. Килерът беше не по-голям от десет на десет стъпкиуга покривът толкова ниско, че Кент не можеше да стои изправен. Първото му впечатление бе не от малките размери на помещението, а от приготовленията, които Марет бе направила за него. В единия ъгъл имаше легло от одеяла, а неравният под беше също грижливо застлан с одеяла, с изключение на една ивица от две-три стъпки по края. Оттатък сандъка имаше маса и стол и сложеното на масата накара сърцето му да забие по-трескаво. Марет не беше забравила, че той може да огладнее. Масата беше сложена с разточителство и макар чинията да беше една, храната би стигнала за пет-шест души. Имаше две печени яребици със зачервена кожичка, студено печено говеждо или еленово месо, чиния, претрупана със златиста картофена салата, маслини, кисели краставички, отворена консерва с компот от череши, цял хляб, масло, сирене … и един от скъпоценните термоси на Кедсти, в който без съмнение имаше горещо кафе или чай. А, след това забеляза какво имаше на стола колан с кобур и автоматичен револвер колт. Марет не беше разчитала, че ще се сдобият с револвер в схватката в казармите и предпазливо не беше забравила да се погрижи за оръжие. Беше го сложила на лично място, където той не можеше да не го забележи веднага. А, малко зад стола на пода имаше раница. Беше от типа на войнишките раници, отчасти пълна. Облегната на раницата, лежеше пушка винчестер. Той позна пушката. Беше я виждал да виси в колибата на Мръсния Фингърс.
Цели пет минути Кент почти не се помръдна от мястото си до масата.
От бурята го делеше само неизмазаният таван и над главата му трещяха гръмотевици и дъждът плющеше на потоци. Видя прозореца, грижливо покрит с одеяло. Дори и през одеялото долавяше смътно бляскането на светкавиците. Този прозорец беше над самия вход на къщата и на Кент му дойде идеята да угаси светлината и да го отвори. На тъмно свали одеялото. Но, самият прозорец не се отваряше и след като се увери в това, Кент залепи лице на него и се взря в хаоса на нощта.
В този миг блесна светкавица и пред гледащия надолу Кент се откри нещо, от което целият настръхна. По-отчетливо, отколкото ако беше през деня, той видя един мъж, застанал долу на поройния дъжд. Не беше Муи. Не беше Кедсти. Не беше никой от хората, които бе някога виждал. В блясъка на светкавицата това видение приличаше дори повече на призрак, отколкото на човек. Призрак на огромен мършав великан, гологлав, с дълга мокра коса и дълга, объркана от бурята брада. Тази картина блесна в съзнанието му с бързината на самата светкавица. Беше като внезапно появил се образ, на екрана в киното. След това мракът го скри. Кент загледа по-втренчено. Зачака.
Пак блесна светкавица и той пак видя тази трагична призрачна фигура, чакаща в бурята. Видя я три пъти. И разбра, че тайнственият брадат великан бе старец. Светкавицата блесна за четвърти път, но фигурата беше изчезнала. И при това блясване той видя наведената фигура на Кедсти, който бързаше по пясъчната пътека към вратата. Кент бързо закри прозореца, но не запали наново лампата. Преди Кедсти да може да стигне първите стъпала, той беше отключил вратата. Предпазливо я отвори на два-три пръста, седна с гръб към стената и се заослушва. Чу Кедсти да влиза в голямата стая, където Марет го бе чакала малко преди това. Сетне настъпи тишина, ако се изключеше тътенът на бурята.
Ослушва се цял час. През цялото това време не чу никакъв звук нито от долния коридор, нито от стаята на Марет. Чудеше се дали е заспала и дали Кедсти си е легнал в очакване на утрото, когато щеше да пусне в действие копоите на полицията.