Само една мъничка частица от разума му се бореше против него. Тя му повтаряше като папагал, че гърлото на Кедсти е било стегнато с плитка от косата на Марет и че тази моса го е удушила. Но, Марет щеше да обясни и това. Кент беше сигурен. Ако се вземеха предвид всичките факти, разсъжденията му не бяха логични и разумни. Той го знаеше. Но, любовта му към това момиче, навлязло странно и трагично в неговия живот, му действуваше опияняващо. И вярата му бе безгранична. Тя не е убила Кедсти. Така му твърдеше друга част от разума, дори като си спомнеше, че само преди няколко часа Марет му бе казала съвсем спокойно, че би убила полицейския инспектор при известни обстоятелства.
Ръцете му работеха със същата бързина, както и мислите. Той навърви високите си униформени ботуши. Прибра всичката храна и съдове от масата в стегнат пакет и ги сложи в раницата. Изнесе я заедно с пушката в коридора. След тава се върна при стаята на Марет. Вратата беше затворена. При почукването гласът на девойката му отговори, че не е още готова. Кент зачака. Чуваше я да се движи бързо из стаята. После настъпи тишина. Минаха още пет минути … десет … петнадесет. Той почука пак на вратата. Този път тя се отвори.
Той силно се втренчи, изумен от промяната в Марет. Девойката се беше дръпнала назад от вратата, за да му направи път да влезе, и стоеше, цялата осветена от лампата. Стройната й, прекрасна снага беше облечена със синьо рипсено кадифе. Дрехата беше плътно прилепнала, момчешка, полата стигаше само малко под колената. Обута беше с високи ботуши от еленова кожа. На кръста си носеше кобур с малкия черен револвер. Косата бе вдигната нагоре и прибрана под стегнат тюрбан. Беше изключително хубава, както стоеше там и го чакаше и Кент виждаше, че в тая хубост няма нищо преднамерено. Рипсеното кадифе, тюрбанът, късата пола и високите ботушки с връзки бяха точно за пустошта. Тя не беше неопитна новачка. Беше малка коренячка от глава до пети! Радост светна на лицето на Кент. Но, той остана изумен не само от преображението, дължащо се на дрехите. Тя се бе променила и по друг начин. Бузите й бяха поруменели. Очите блестяха с чудновато, прекрасно сияние, вперени в него. Устните й бяха червени — същите, както онзи първи път при Кардиган. Бледостта, страхът, ужасът бяха изчезнали, изместени от потиснатата възбуда на човек, комуто предстои неизвестно приключение.
На пода лежеше раница само наполовина колкото неговата. Кент я вдигна и откри, че почти съвсем не тежи. Той я пристегна върху своята, докато Марет си сложи мушамата и заслиза по стълбите първа. Когато Кент стигна долу, тя го чакаше там с голямата гумена мушама на Кедсти в ръце.
— Трябва да я облечете — каза девойката. Тя леко потрепери, когато му подаде мушамата. Руменината почти съвсем избледня по бузите й, когато се обърна към вратата, зад която мъртвецът седеше на своя стол, но чудният блясък все още светеше в очите, докато му помагаше с раницата и дрехата, а след това остана за миг, с едната ръка допряла неговите гърди, а другата нейните устни, сякаш се канеше да каже нещо, което таеше в себе си.
Няколко крачки отвъд те чуваха бурята. Тя като, че се нахвърли върху къщата с нова ярост, затропа на вратата, затътна над главите им с гръмотевици и ги канеше, ако смеят, да излязат. Кент посегна нагоре и изгаси светлината в коридора.
На тъмно отвори вратата. Дъждът и вятърът нахлуха вътре. Със свободната си ръка той затърси, намери Марет, дръпна я подире си и затвори вратата. Когато навлязоха от осветения коридор в бурята, почувствуваха се като погълнати от някаква черна бездна. Тя ги обгърна и смаза. Сетне изведнъж блесна светкавица и Кент видя лицето на Марет, пребледняло и мокро от дъжда, но обърнато към него с все същото чудновато сияние в очите. То го развълнува. Дори и в мрака то не угасваше. Светеше в очите й, откакто се беше върнал при нея от Кедсти и коленичил пред леглото, за миг я беше прегърнал.
Едва сега в беснеещата буря можа да си обясни тава чудо. Причината беше той. Причината беше вярата му в нея. Дори смъртта и ужасът не можаха да я изличат от нейните очи. Искаше му се да извика от радост при това откритие, да закрещи буйно въпреки вятъра и дъжда. Усети да се разраства в него сила, по-мощна от стихията на нощта. Ръцете й го стискаха над лакътя, сякаш я беше страх да не го загуби в тази черна бездна. Лекият им натиск беше като контакт, чрез който до него стигаше топлата тръпка на електрически ток. Кент протегна ръка и я притегли до себе си така, че за миг лицето му се притисна до върха на мокрия малък тюрбан. И тогава я чу да казва: