— Твоето гнездо, малко Сиво гъсенце — каза той нежно, Марет протегна ръка и докосна лицето му.
— Ти беше добър към мене, Джимс — рече тя с леко треперещ глас. Можеш … да ме целунеш.
Вън сред плющенето на дъжда сърцето на Кент преливаше от песен. В душата му се надигна желание да запее с пълен глас към света, който той напускаше тази нощ завинаги, хвалебствен химн на радост и победно тържество. Тръпните топли утни на Марет го превърнаха в свръхчовек и когато скочи в мрака на брега и с единствен замах на ножа преряза въжето, му се искаше да даде израз на чувствата си, както лодкарите бяха славословили свободата си в деня, когато голямата бригада потегли на север. И наистина запя с глас, задавен от смях и ридание. С исполинска сила той тласна шаландата насред ръкава, а след това размаха напред-назад дългата лопата за един човек и поведе лодката към реката със силата не на един, а на два чифта ръце. Зад затворената врата на мъничката кабина беше всичко, заради което заслужаваше да се бори на този свят. Като обърнеше глава, виждаше мъждивата светлина на свещта в прозорчето. Светлината … кабината … Марет!
Той се изсмя безсмислено, глупаво, като малко момче. Започна да долавя глухо, ручащо ромолене — звук, който с всеки замах на веслото се разрастваше в по-ясен, подобен на водопад рев. Беше реката. Засилен от придошлите води, това беше ужасяващ звук. Но, Кент не се боеше от него. Това беше неговата река. Тя бе негова приятелка. Това беше туптенето и биенето на живота за него сега. Нарастващото и бучене не вещаеше заплаха, а напомняше радостна глъч на множество гласове, които го викаха, радваха се на идването му. То се засилваше в ушите. Над главата му черното небе се разтвори пак и право надолу се изля пороен дъжд. Но бученето на реката надделяваше над плющенето на дъжда и идваше все по-близо и по-близо. Кент усети първите удари на въртящото й течение в носа на шаландата, сякаш мощни ръце се бяха протегнали напред от тъмнината. Той разбра, че началото на течението го е хванало и го носи към главния поток. Прибра веслата и се изправи, обърнат към вилнеещия непрогледен хаос напред. Чувствуваше под краката си бавния и мощен пулс на великия поток, носещ се към Робската река, към Макензи и Ледовития океан. И най-после закрещя сред пороя на бурята — вик на радост, на възторг, на надежда, които стигаха отвъд човешките закони и се обърна към мъничката кабина, където през гъстата мрежа на прогиз-налата нощ миниатюрното прозорче светеше с жълтата светлина на свещта.
Глава XIX
Пипнешком Кент отиде до кабината и почука, Марет му отвори вратата и се дръпна назад да му направи път да влезе. Като огромно мокро куче той се вмъкна, превил се така, че ръцете му почти допираха пода. Долови нелепостта, неуместността на прекалено голямото си тяло в тази кукленска къща, усмихна се през струйките вода, които се стичаха по лицето му и се помъчи да се огледа. Марет беше свалила тюрбана и мушамата и също бе приведена ниско в четири стъпки високата кабина, но не така смешно ниско, както Кент. Той пак коленичи. И тогава видя, че в мъничката печка гореше огън. Пращенето му надделяваше над плющенето на дъжда по покрива и въздухът вече започваше да омеива от топлината му. Той погледна Марет. Мократа й коса все още се лепеше по лицето, краката, ръцете и част от тялото бяха мокри, но очите сияеха и тя му се усмихваше. Видя му се в този момент като дете, което се радва, че е намерило убежище. Беше мислил, че ужасите на нощта ще се отпечатат на лицето й, но те бяха изчезнали. Тя не мислеше за гръмотевиците и светкавиците, за тъмната пътека, нито за Кедсти, който лежеше мъртъв в къщата си. Мислеше за него.
Той свободно се изсмя. Това беше радостно, вълнуващо нещо — тази тъмна нощ с бурята над главите им и течението на великата река под тях … и те двамата … сами … в тази смешно малка кабина, толкова малка, че да не можеш да се изправиш в нея и недостатъчно голяма, за да се обърнеш в която и да е посока. Приятната й уютност, топлината на огъня, която започваше да достига премръзналите им тела, й създаващото настроение пращене на брезовите дърва в мъничката печка изпълниха Кент за малко с мисли, нямащи нищо общо със света, който двамата напускаха. Марет, чиито очи и устни му се усмихваха мило на светлината на свещта, също като че ли беше забравила света. Това, което ги върна към трагедията на бягството им, беше прозорчето. Кент си го представи как трябва да изглежда от брега — издайническо петно светлина, пътуващо през мрака. На няколко мили надолу от пристанище Атабаска имаше тук-там хижи и очи, обърнати в бурята към реката, можеха да видят светлинката. Той отиде до прозореца и го закри с мушамата си.