Вече беше сигурен, че знае как е умрял Кедсти. Беше сглобил лека-полека картината на трагедията в ума си. Докато той е спал, Марет и някакъв мъж са били долу в голямата стая при полицейския инспектор. Те са стигнали до връхната точка и на Кедсти е бил нанесен удар по някакъв необясним начин със собствения му револвер. После, тъкмо когато Кедсти се е съвзел достатъчно, за да се бори, другарят на Марет го е убил. Ужасена, зашеметена от това, което вече се е случило, може би загубила свяст, тя е била безсилна да попречи на убиеца да използува плитка от косата й в заключителното деяние. От тази картина Кент изключи връзките за обувки и шнуровете на завесите. Знаеше, че в престъпленията ставаха често необикновени и най-малко очаквани неща. А, дългата коса на Марет е била свободно разпусната. Да я използува, е било първото хрумване на убиеца.
И Кент вярваше, в очакване на отговора, че Марет ще му разкаже същото.
Докато чакаше, усети пръстите и да се стягат в ръката му.
— Кажи ми, Сиво гъсенце какво е станало?
— Аз … не … знам … Джимс …
Очите му неочаквано се откъснаха от огъня и вдигнаха към нея, като че не беше съвсем сигурен дали е чул това, което му е казала. Тя не помръдна главата си и продължи да се взира с невиждащ поглед в огъня. В дланта му пръстите й посегнаха към неговия палец и го стиснаха здраво пак, както се бяха вкопчвали в него, когато се плашеше от гръмотевицата и светкавицата.
— Не зная какво е станало, Джимс.
Този път не го обзе вълнение от стискането на малките и пръстчета и меката длан. Дълбоко в себе си изпита нещо като внезапен, неочакван удар. Беше готов да се бори за нея до последен дъх. Беше готов да повярва всичко, каквото и да му кажеше — всичко, с изключение на това невъзможно нещо, което тя току-що изрече. Защото девойката положително знаеше какво се е случило в стаята на Кедсти. Знаеше … освен ако …
Изведнъж сърцето му трепна от радостна надежда.
— Искаш да кажеш, че си била в безсъзнание? — възкликна той с тих глас, който трепереше от напрежение. Ти си припаднала и то се е случило тогава?
Марет поклати глава.
— Не. Бях заспала в стаята си. Не исках да заспя, чо заспах. Нещо ме събуди. Помислих си, че съм сънувала. Но, нещо все ме теглеше, теглеше ме долу. И когато слязох, заварих Кедсти така. Беше мъртъв. Стоях като парализирана, когато ти дойде.
Сега тя дръпна ръката си от него, нежно, но многозначително.
— Зная, че не можеш да ми повярваш, Джимс. Не е възможно да ми повярваш.
— И ти не искаш да ти повярвам, Марет.
— 0, не … искам. Трябва да ми повярваш.
— Но, плитката коса … твоя коса … около врата на Кедсти …
Кент се пресече. Тези думи, колкото и нежно да ги беше изговорил, му се сториха жестоки. Въпреки това не забеляза да са я подразнили. Тя не се стресна. Той не видя никаква тръпка на ужас. Девойката продължаваше спокойно да гледа огъня. И Кент се обърка. Никога през цялата си служба не беше виждал такова съвършено и непресторено самообладание. И то някак го смразяваше. Смразяваше го дори сега, когато му се искаше да протегне ръце и да я притисне до себе си, да заговори за любовта си и да й се примоли да му разкаже всичко, да не стаи нищо, което би могло да му помогне в борбата, която щеше да поведе.
И тогава тя проговори:
— Джимс, ако полицията ни залови … това вероятно ще е доста скоро, нали?
— Няма да ни заловят.
— Но най-голямата опасност да бъдем хванати е точно сега, нали? — настоя Марет.
Кент извади часовника си и се наведе напред да го погледне на светлината на огъня.
— Сега е три часът — каза той. Дай ми още едно денонощие, Сиво гъсенце, и полицията никога не ще ни намери.
Тя помълча още миг-два. Сетне ръката й се протегна и пръстите пак леко стиснаха палеца му.
— Джимс … когато бъдем в безопасност … когато бъдем сигурни, че полицията не ще ни намери … ще ти разкажа всичко, каквото знам … за това, което стана в стаята на Кедсти. И ще ти разкажа … за косата. Ще ти разкажа … всичко. Пръстите и се вкопчиха почти свирепо. — Всичко — повтори тя. Ще ти разправя за това в стаята на Кедсти … и ще ти разправя за себе си … и после… страх ме е, че … няма да ме харесваш.
— Аз те обичам — каза той, без да направи опит да я докосне. Каквото и да ми разправиш, Сиво гъсенце, ще те обичам.
Тя леко възкликна — това бе едва ли повече от звук, пресекнал в гърлото й, и ако лицето и беше обърнато към него, Кент щеше да види щастието, което го озари, което блесна в очите като светкавица и също толкова бързо угасна.
Това, което видя, когато тя обърна глава, бе поглед, впил се внезапно в нещо при вратата на кабината. Той погледна. През прага се процеждаше бавно вода.