— Очаквах го — рече Кент, весело. Нашата шаланда се превръща в каца за дъждовна вода, Марет. Ако не я изчерпя, скоро ще ни наводни.
Той посегна към мушамата и я облече.
— Няма да ми отнеме дълго време да изгреба водата — додаде той. А, докато аз върша това, искам да съблечеш мокрите си дрехи и да се мушнеш в леглото. Ще го направиш ли, Сиво гъсенце?
— Не съм уморена, но щом смяташ, че така ще е по-добре …
Ръката й докосна рамото му.
— По-добре е — рече той и за миг се наведе и допря с устни косата и. След това грабна една кофа и излезе на дъжда.
Глава XX
Беше този час, когато при ясно небе сивата северна зора оцеше едва забележимо да се сипне над горите на изток. Кент откри, че тъмнината прилича повече на мъгла. Около него се ширеше по-сивкав, по-призрачен мрак. Но, той не можеше да види водата под краката си. Нито можеше да види релинга на шаландата или реката. От кърмата, на десет стъпки от вратата на кабината, самата кабина изчезна и стана невидима.
С отмерения, полюшващ се замах на лодкар Кент започна да изгребва. Движенията му станаха толкова равномерни, че се превърнаха в своеобразен ритмичен акомпанимент на мислите. Монотонното пльок-пльок-пльок на изхвърляните кофи доби след няколко минути характера на нещо механично. С носа си Кент усещаше близостта на брега. Дори в дъжда до него стигаше леката гръпчива миризма на кедър и балсамово дърво.
Но, най-много се налагаше на сетивата му реката. С течение на минутите започна да я усеща като живо същество. Чуваше я да бълбука и да играе под дъното на шалан-дата. А, заедно е този звук до него стигаше и друго, още по-неописуемо нещо — трепкането й, пулсът, вълнението и в непроницаемия мрак, животът й, както се носеше напред в бавен и мощен поток между стените на пустошта. Кент винаги бе казвал: „Човек може да чуе как бие сърцето на реката, стига да умее да се вслуша в него.“ А, той го чуваше сега. Усещаше го. Дъждът не можеше да го заглуши, нито можеше да го заглуши плискането на водата, която той изхвърляше през борда и тъмнината не можеше да скрие реката от вътрешния поглед, който гореше в него като жив въглен. Реката бе тази, която винаги му даваше утеха в минути на самотност. За него тя беше прераснала в същество с душа, същество, което олицетворяваше надеждата, смелостта, другарството — всичко значително и велико като върховно постижение. А, тази нощ (защото Кент все още смяташе тъмнината за нощ) душата й сякаш му нашепваше някакъв победен химн.
Не можеше да загуби. Това беше мисълта, която не го напускаше. Никога кръвта му не е пулсирала с по-голяма сигурност, никога не е бил обладан от по-положително предусещане на неизбежното. Немислимо беше — казваше си той — дори да се страхува, че ще бъдат заловени от полицията. Той беше нещо повече от човек, който се бори сам за свободата си, повече, отколкото отделна личност, бранеща правото си да съществува. Нещо безкрайно по-скъпоценно от свободата или живота, ако трябваше да ги приеме без нищо друго, го чакаше в малката кабина, затворено в море от тъмнина. А, напред ги чакаше техният свят. Той подчерта това. Техният свят — светът, който по един илюзорен и недействителен начин е бил част от мечтите му през целия негов живот. В този свят те щяха да се затворят. Никой никога нямаше да ги намери. И великолепието на слънцето и звездите и на широкия божи свят щеше да бъде тяхно завинаги.
Марет беше самото сърце на тази действителност, която му се налагаше сега. Не го тревожеше какво е това, което тя щеше да му каже утре или вдругиден. Вярваше, че именно тогава, след като му кажеше каквото имаше да казва и той все пак протегнеше ръце към нея, тя щеше да дойде в обятията му. И знаеше, че нищо, което можеше да се е случило в стаята на Кедсти, нямаше да го възпре да протегне ръце към нея. Такава беше вярата му — всесилна като мощния поток, невидим в прозрачно-сивия мрак на наближаващата зора.
Въпреки това не очакваше да опечели лесно. Докато работеше, мислите му се носеха нагоре и надолу по трите реки от пристанище Атабаска до форт Симпсън и той изреждаше в ума си всичките положения, които можеха да възникнат и как щеше да се справи с тях. Даваше си сметка, че полицаите от казармите няма да влязат в къщата на Кедсти по-рано от пладне. Полицейската моторница вероятно ще потегли да ги търси по реката скоро след това. До надвечер шаландата ще е изминала петдесетина мили.
Преди да се стъмни пак, те ще минат през улея на смъртта, където Фолет и Ладусьор бяха безумно премерили сили за любовта на една девойка. А, не много мили под Улея на смъртта имаше блатиста местност, където можеше да скрие шаландата. Щяха да тръгнат по суша на северозапад. Не ги ли намереха до следващия залез, щяха да бъдат в безопасност. Ето какво очакваше. Но, стигнеше ли се до бой, щеше да се бие.