Докато свърши с изчерпването на водата, дъждът доста намаля. Мирисът на кедър и балсам стигаше до него по-силно и той чуваше по-ясно ромоленето на речните вълни. Почука на вратата на кабината и Марет му отговори.
Огънят бе прегорял в купчинка блещукаща жарава. Той пак коленичи, свали мократа си мушама.
Девойката го поздрави от леглото:
— Изглеждаш като голяма мечка, Джимс. Имаше радостна, приветлива нотка в гласа й.
Кент се изсмя, придърпа столчето до нея и успя да седне, при все че покривът го принуждаваше да понаведе глава.
— Чувствувам се като слон в птичи кафез — отговори той. Добре ли ти е, малко Сиво гъсенце?
— Да. Ами ти, Джимс? Ти си мокър!
— Но, толкова щастлив, че не усещам това, Сиво гъсенце. Можеше да я различи само смътно там, в тъмнината на леглото. Лицето й беше бледа сянка и тя бе разпуснала влажната си коса, та да може топлият и сух въздух да я достига по-лесно. Кент се питаше дали Марет не чува ударите на сърцето му. Той забрави за отъня и мракът стана по-гъст. Кент не можеше вече да види бледите очертания на лицето й и се отдръпна малко назад, обладан от мисълта, че е светотатство да се свежда по-близо над нея, като крадец в тази тъмнина. Марет долови това движение, протегна ръка и леко опря крайчеда на пръстите си върху рамото му.
— Джимс — каза тя тихо, не съжалявам сега, че дойдох в болницата на Кардиган тогава когато ти мислеше, че умираш. Не бях сгрешила. Ти си по-друг. И аз ти се подигравах тогава и ти се присмивах, защото знаех, че няма да умреш. Ще ми простиш ли?
Кент радостно се засмя:
— Смешно е до какво докарват понякога дребни неща. Нали цяло царство било загубено едно време, защото някой си нямал подкова? Във всеки случай познавам човек, който остана жив благодарение на счупената си лула. А, ти дойде при мен и аз съм тука с теб сега поради …
— Поради какво? — пошепна Марет.
— Поради нещо, което се случи много отдавна — каза той. Една случка, за която и през ум не би ти минало, че има нещо общо с теб или с мен. Да ти я разкажа ли, Марет?
Пръстите и леко стиснаха рамото му: — Да.
— Разбира се, това е разказ за полицията — започна той. И аз няма да спомена името на тоя човек. Можеш да си мислиш, че е бил червенокосият О’Конър, ако искаш. Но, не твърдя, че е бил той. Един младши полицай, пратен далече на север да търси някакви индианци, които варели алкохолно питие от корени. Това е станало преди шест години. И той заболял от нещо. La Mort Rouge го наричаме ние понякога — „червената смърт“ или едра шарка. И е бил сам, когато треската го повалила на триста мили от всякакво селище. Неговият индианец избягал при първите признаци на болестта и той имал сили само колкото да опъне палатката си, преди да легне. Не ще се мъча да ти описвам дните, които е изживял. Това е било жива смърт. И е щял да умре, няма никакво съмнение, ако случайно оттам не минал един непознат. Той бил бял. Марет, не се иска кой знае колко смелост да се изправиш срещу човек е револвер, когато сам ти имаш револвер и не се иска много повече смелост да влезеш в бой, когато хиляди други влизат заедно с тебе.
Но, трябва да имаш смелост, за да направиш това, което е направил непознатият.
А, болният не му бил никакъв. Той влязъл в тая палатка и се грижил за болния, докато го спасил. Тогава болестта повалила него и в течение на десет седмици двамата прекарали заедно, като всеки от тях се борил да спаси живота на другия, и се отървали. Но, прекрасното в цялата тая работа била постъпката на непознатия. Той отивал на запад. Полицаят отивал на юг. Те си стиснали ръка и се разделили.
Пръстите на Марет хванаха рамото на Кент по-силно. И Кент продължи:
— И полицаят никога не забравил това, Сиво гъсенце. Той искал да дойде ден, когато би могъл да се отплати. И това време дошло. Това било подир години и станало по много интересен начин. Един човек бил убит. А младши полицаят, който междувременно станал старши, говорил с жертвата малко преди убийството. Същият старши полицай я намерил мъртва, когато се върнал заради нещо, което забравил. Много скоро след това арестували един човек. По дрехите му имало кръв. Доказателството било убедително, гибелно. И този човек …
Кент замълча и в тъмнината пръстите на Марет се плъзнаха от рамото по ръката му и я стиснаха.
— … е бил човекът, когото ти опаси с лъжата си — пошепна тя.
— Да. Когато куршумъг на метиса ме улучи, помислих си, че това е добър случай да се отплатя на Санди Мактригър за всичко, което той направи преди години за мен в тая палатка. Но, това не беше геройство. Не беше дори и смелост.