Неговата миризма, както и миризмата на балсама и кедъра, беше за Кент аромат на живота. След това се залови да изчерпи колкото вода имаше останала на дъното на шаландата и си заподсвирква, както работеше. Искаше Марет да го чуе, че свири. Искаше тя да знае, че денят не му е донесъл никакви съмнения. Около тях и пред тях се ширеше велик и прекрасен свят. И те бяха в безопасност.
Докато работеше, в ума му се очертаваше все по-твърдо решението да не се излагат на никакви рискове. За миг спря да свири, за да се изсмее тихо и тържествуващо при мисълта за дългогодишния си опит, който беше най-сигурната му гаранция сега. Беше станал безкрайно вещ във всичките хитрини и похвати на изкуството да преследва хора и знаеше какво щяха да направят ловците на двукракия дивеч. Той ги държеше в шах отсега. А, освен това без Кедсти, О’Конър и самия него пристанище Атабаска в момента не разполагаше с достатъчно хора. Това беше много благоприятно. Но да го гонеха дори и двадесетина души, Кент беше сигурен, че ще спечели. Опасност, ако изобщо го застрашаваше нещо, криеше само този първи ден. Единствено полицейската моторница би могла да ги настигне. А, с преднината, която имаха, Кент беше сигурен, че ще минат през Улея на смъртта, ще скрият шаландата и ще навлязат в непребродимите гори на север и запад, преди моторницата да се превърне в заплаха за тях. След това ще вървят все на северозапад, все по-навътре и по-навътре в този малко познат край — последното място, където полицията би тръгнала да ги търси. Той се изправи и погледна пак дима, който се виеше като сивкавобяла дантела между него и небесната синева.
В този миг слънцето се показа над стройните зелени върхари на най-високите кедри и денят разцъфна в цялото си великолепие.
Още четвърт час Кент бърса дъното на шаландата, но изведнъж с ненадейност, която го накара да се изправи, сякаш някой беше плеснал с бич зад гърба му, долови нов аромат на чистия, дъхтящ на гора въздух. Аромат на кафе и бекон! Той мислеше, че Марет се бави да си сложи сухи чорапи и обувки и се занимава с някакъв сутрешен тоалет. Вместо това тя приготвяше закуска. В това занимание нямаше нищо изключително. Да опържиш бекон и да свариш кафе, съвсем не представляваше някакво забележително постижение. Но, в този момент то окончателно отваряше вратите на рая за Кент. Тя приготвяше закуска за него! И при това кафе и бекон. За Кент тези две неща винаги са били символ на домашния кът. Те създаваха уютност и настроение. Там, където имаше кафе и бекон, Кент бе срещал деца, които се смеят, жени, които пеят, и мъже с щастливи, приветливи лица. Те бяха опората на домашния кът.
„Колчем подушиш кафе и бекон от някоя хижа — винаги казваше О’Конър, стига да почукаш на вратата, ще те поканят на закуска.“
Но, Кент не си спомняше думите на стария си другар в дългите странствувания. В този миг всички други мисли изчезнаха пред откритието, че Марет приготвя закуска … за него.
Той отиде при вратата и се ослуша. Сетне отвори и надзърна вътре. Марет стоеше на колене пред отворената вратичка на печката и препичаше хляб на две вилици. Лицето й беше зачервено. Не се беше бавила да си срещи косата, а я беше сплела нехайно в дебела плитка, която падаше на гърба. Тя леко възкликна с престорено разочарование, когато видя Кент.
— Защо не почака? — запротестира тя. Исках да те изненадам.
— Ти ме изненада — отговори Кент. И не можех да чакам. Трябваше да вляза да помагам.
Вече беше вътре, коленичил до нея. Когато посегна към двете вилици, устните му се притиснаха до косата й. Лицето на Марет поруменя още повече и същата полугласна нотка, която приличаше на смях, се изтръгна от гърлото й. Ръката й погали бузата му, когато тя се изправи, и Кент се засмя в отговор. След това, докато слагаше масичката, ръката и току го докосваше по рамото или по косата, а два-три пъти той чу този чуден гърлен звук, който го караше да тръпне от неудържимо щастие. После Кент на ниското кресло, а тя на столчето, седнаха близо един до друг пред дъската, която служеше за маса, и започнаха закуската си. Марет му наля кафе, сложи и разбърка захар и кондензирано мляко и Кент беше така щастлив, щото дори не й каза, че пие кафето без захар и без мляко. Утринното слънце нахлу през прозорчето, а през отворената врата Кент й посочи как е светнало по реката и блясъка по зеленината на отстъпващите назад гори. Когато се нахраниха, Марет излезе е него навън.
Известно време остана безмълвна и неподвижна, загледана в обкръжилия ги чуден свят. На Кент му се стори, че за малко тя спря да диша. С глава, отметната назад, и бялото гърло, изложено на мекия, напоен с балсамов дъх въздух, девойката стоеше обърната към гората. Очите й изведнъж се изпълниха с лъчист, звезден блясък. Лицето и отразяваше сиянието на изгряващото слънце и Кент, загледан в нея, знаеше, че никога не я е виждал толкова прекрасна, както в тези чудесни минути. Той също задържа дъха си, понеже знаеше като нея, че Ниска, неговата богиня, гледа родния си свят, след като не го е виждала дълго време.