Нейният свят … и неговият. Различен от всички други светове, които някога бог е създал, различен дори от света само няколко мили зад тях, при пристанище Атабаска. Защото тука нямаше ни звук, ни шепот на рушителния човешки живот. Те бяха в лоното на Великия Север и той ги притегляше с всеки миг по-близо до мощното си пулсиращо сърце.
Горите, зелени и блестящи, бяха натежали от влагата на бурята, от тях идваше трепетният полъх на живота и омаята, че живееш, те се спускаха до бреговете като бдителни воини, пазещи реката от цивилизацията … и изведнъж девойката протегна ръце и Кент чу ниския, вълнуващ възклик, изтръгнал се от устата й.
Беше забравила за него. Беше забарвила всичко освен реката, горите, девствените простори отвъд и Кент беше доволен. Защото този свят, който тя приветствуваше, кой го душата й зовеше, беше негов свят за вечни времена. Той криеше в себе си неговите мечти, негоаите надежди, всичките желания, които е имал в живота си. И когато най-сетне Марет бавно се обърна към него, ръцете му бяха протегнати към нея, а на лицето му тя видя същия възторг, който грееше и на нейното.
— Аз съм щастлива … щастлива! — възкликна Марет тихо. О, Джимс … щастлива съм!
Тя позволи с готовност той да я прегърне, ръцете й замилваха лицето му, а после остана да стои с глава на рамото му, загледана напред и дълбоко вдишваше сладкия, бистсър въздух, напоен с еликсира на бдящите гори. Не проговаряше, нито помръдваше и Кент запази мълчание. Шаландата мина един завой. Огромен лос се втурна от водата към брега и те го чуха да си пробива след това път в гората. Марет изпъна снага, но не проговори. След малко Кент я чу да пошепва:
— Много време измина, Джимс. Не съм била тука четири години.
— А, сега ние си отиваме у дома, малко Сиво гъсенце Няма ли да ти е самотно?
— Не. Там ми беше самотно. Имаше толкова много хора и толкова много неща, че тъгувах за гората и планините. Мислех си, че скоро ще умра. Имаше само две неща, които обикнах, Джимс …
— Какво? — попита той.
— Хубавите рокли … и обувки. Ръцете му я притиснаха по-силно.
— Сега … сега разбирам — тихо се засмя той. Ето защо дойде тогава, първия път, с хубави обувки с високи токчета.
Кент наведе глава, а тя вдигна лице към него. Той целуна обърнатите към него устни.
— Обичам те повече, отколкото друг мъж е любил някога жена, ниска, малка богиньо! — възкликна Кент.
Минутите и часовете на този ден останаха завинаги в живота на Кент като незабравим спомен. Имаше моменти, когато те му се струваха въображаеми, недействителни, сякаш живееше и дишаше в призрачен свят, изтъкан от леки паяжинки, рожби на някакъв сън. Това бяха моментите, когато черната сянка на трагедията, от която бягаха, му се налагаше, когато му идваше мисълта, че са престъпници, спасяващи се от правосъдието, че не са в омагьосана страна, а пред смъртна опасност, че този рай е само плод на фантазия, от която някакво ужасно сътресение ей сега ще го изтръгне. Но, тези моменти на опасения бяха само сенки, които за миг затъмняваха щастието му. Непрестанно подсъзнанието му нашепваше великата истина, че всичко е напълно реално.
Мимолетните му съмнения идваха от Марет. Той не можеше още да разбере докрай пълнотата на любовта, която тя му бе дарила. Повече от всеки друг път в сиянието на тази любов тя беше за него като дете. Струваше му се в първите часове на утрото, че е забравила вчерашния ден и деня преди него и всичките дни преди това. Тя се връщаше в своя дом. Казваше му го шепнешком толкова често, че то се превърна в песен в ума му. И въпреки това не му казваше нищо за този свой дом, но той чакаше, понеже знаеше, че изпълнението на обещанието й не е далече. И нямаше никаква стеснителност в начина, по който тя се оставяше да я прегърне и вдигаше лицето си, за да може да я целуне и да надзърне в светналите й прекрасни очи. Това, което Кент виждаше, беше изблик на голямо щастие, почти детско признание, наред с радостното чувство на обладание, присъщо на зрялата жена.
И той си помисли за Кедсти и за правосъдието, което се надигаше за действие в пристанище Атабаска.
А, после тя оплете пръсти с неговите, каза му да почака, изтича в кабината и след миг се върна с четката си. Тогава седна при скобата за голямото весло и се приготви да четка косата си на слънце.