— Не, не съжалявам. Това трябваше да стане. И моля ви, няма да забравите за пурите, нали, отче?
Когато вратата се отвори и затвори зад мисионера, искриците смях отново блеснаха в очите на Кент и той се изкиска, като бършеше издайническите петна кръв от устните си. Беше изиграл играта. И смешното в цялата работа беше, че никой в света нямаше да знае това освен самия него. И може би още един човек.
Глава II
Пред прозореца на Кент цареше пролетта, великолепната пролет на Севера и въпреки страшната тежест, която притискаше гърдите, той я поемаше дълбоко и се наведе така, че очите му да обхванат широки простори от света, който само допреди малко е бил негов.
Дойде му наум, че сам той беше предложил това хълмче, откъдето се виждаха и селището и реката, като място за сградата, която доктор Кардиган наричаше своя болница. Това беше груба постройка без всякаква украса, небоядисана и сладко дъхаща аромата на смърчовете, от чиято сърцевина бе издялан нерендосаният й материал. Уханието й беше нещо, което вдъхваше бодрост и надежда. Сребристите й стени, на места златисти и кафяви от смола и осеяни с чепове, говореха радостно за живот, който няма да умре, кълвачи долитаха и чукаха по нея, сякаш тя все още беше част от гората, и червени катерички дърдореха на покрива и палаво се гонеха с меко потропващи крачета.
— Трябва да е много лош екземпляр от човешкия род онзи, който би умрял тука с всичко това пред очите си — беше казал Кент предишната година, когато двамата с Кардиган избраха мястото. Ако умре, гледайки това, той просто трябва да умре, Кардиган! — беше се изсмял той.
А, сега самият Кент беше лошият екземляр, който гледаше вън това великолепие на света!
Погледът му обгърна юга и част от изтока и запада и във всички тези посоки гората нямаше край. Тя приличаше на безбрежно многоцветно море с вдигащи се и падащи неравни талази дотам, където на много мили оттук синьото небе се снишаваше да ги пресрещне. Неведнъж сърцето го заболяваше при мисълта за двете тънки стоманени ивици, които пълзяха стъпка по стъпка и миля по миля откъм Едмънтън, отстоящ на сто и петдесет мили. Това беше за него осквернение, престъпление срещу природата, убийство на любимата му пустош. За това в душата му тази пустош беше прерасла в нещо повече от смърчове, кедров и балсамов, тополов и брезов безкрай, в нещо повече от неизползуван простор от реки, езера и блата. Тя беше индивид, нещо. Любовта му към нея бе по-голяма от любовта му към хората. Тя беше неговият неразгадаем бог. Тя го завладяваше, както не би могла да го завладее никоя религия на света, въвличаше го все по-дълбоко и по-дълбоко в собствената си душа, посвещаваше го в съкровените си загадки и тайни, разкриваше пред него страница след страница от най-великата между всички книги. И чудото сега се криеше в това, че тя беше близо до него, около него, тя го обгръщаше, грееше за него в слънчевия блясък, шепнеше му с тихия полъх на въздуха, кимаше му и му говореше от билото на всеки рид и това го правеше странно щастлив дори в тези часове, когато знаеше, че ще умре.
А, след това очите му се спряха по-наблизо, върху селището, което се губеше покрай самия бряг на бляскащата река, на четвърт миля от болницата. Това също е било пустош в дните, преди да се появи железницата. Отровата на спекулата се надигаше, но още не беше нищо разрушила. Пристанище Атабаска все още продължаваше да е вратата, която се отваря и затваря към великия Север. Сградите му бяха разпръснати и малко на брой, построени от цели трупи или грубо одялани греди. Дори и сега Кент чуваше сънливо да бръмчи в далечината дъскорезницата, която мързеливо изхвърляше все нов дървен материал. Недалече опърпано от вятъра знаме на Британската империя се вееше над агенцията на Компанията на Хъдсъновия залив, обменяла стоките на Севера повече от сто години. В течение на тези сто години пристанище Атабаска бе туптяло с ударите на сърцата на силни мъже, свикнали с пустошта. През него, проправили си път по реката или с шейни с кучета, бяха идвали от юг скъпоценните стоки, срещу които по-далечния Север бе давал в замяна своите още по-скъпоценни кожи. И през този ден, докато Кент наблюдаваше, в Атабаска се извършваше все същото, което бе ставало през годините на цял век. Бригада шаланди, натоварени до планшира, тъкмо потегляше по реката и навлизаше в течението. Кент бе наблюдавал как ги товарят, сега ги виждаше да се отделят мързеливо от брега, дългите им гребла проблясваха на слънцето, екипажите им пееха буйно и с увлечение любимата си песен на куриерите, устремили поглед към очакващите ги приключения на север.