— Радвам се, че я харесваш, Джимс — каза Марет.
Тя разплете дебелата плитка и прокара копринените кичури гальовно между пръстите си. Оправи косата и я четка, докато стана още по-прекрасна в блясъка на слънцето, отколкото се струваше на Кент досега. Повдигна я така, че се разпиля по раменете й в искрящ водопад и тогава изведнъж Кент видя мястото, откъдето е бил отрязал онзи кичур, който той свали от врата на Кедсти. И когато стисна устни, за да сдържи възклицанието на ужас, трепетно щастлив звук се откъсна от устните на Марет, не по-висок от шепот: тихата вълнуваща мелодия на „La Chaudiere“.
Ръцете й се протегнаха и тя притегли главата му към себе си така, че за няколко минути очите му останаха заслепени от дъхавия облак на нейната коса.
Задушевността на този ден беше като сън. Час след час течението ги отнасяше все по-дълбоко във Великия Север. Слънцето грееше. Заградените с гори брагове на реката ставаха по-внушителни в своето безмълвие и величие, а безкрайната тишина на безлюдните места тегнеше над всичко в света. За Кент това беше като някакво плаване през рая. От време на време му се виждаше необходимо да поработи с голямото весло, понеже спокойните води постепенно отстъпваха мястото си на по-бързи течения.
Вън от това той нямаше никаква друга работа. Струваше му се, че е всеки от тези чудни часове опасността остава все по-далече и по-далече зад тях. Двамата наблюдаваха бреговете, гледаха напред, ослушваха се дали няма да чуят някой звук отзад — обладани от време на време от тръпки на безкраен детски възторг в щастието си — и бездната на досегашната сдържаност бързо се топеше.
Не говореха за Кедсти, за трагедията, нито за смъртта на Джон Баркли. Кент и разправяше за дните си в Северния край, за самотата си, за изпълващата душата му буйна, странна любов към най-глухите пущинаци. А, оттам задълба в мъглявите и далечни вчерашни дни, изпълнени с по-избледнели спомени за детството, прекарано в една ферма. Всичко това Марет слушаше с блеснали очи, с тих смях и вълнение, което се изостряше или смекаваше според неговите изживявания.
Тя разказваше за дните си в училището и за страшната им самотност, за детството, прекарано в горите, за желанието си да живее там винаги. Но, не говореше лично за себе си или за своя живот откъм по-съществената му страна.
Не разказа нищо за дома си в Долината на мълчаливите, нищо за баща или майка, за сестри или братя. Премълчаваше всичко това без всякакво стеснение. Пък и Кент не задаваше въпроси. Знаеше, че отговорът се криеше в нещата, които тя щеше да му каже, когато дойдеше уреченият час — часът, когато и съобщеше, че са в безопасност.
Сега започна да го обзема все по-голямо нетърпение да настъпи по-скоро моментът, в който щяха да оставят реката и да навлязат в горите. Той обясни на Марет защо не могат да продължат плаването по реката. Тя била единствената голяма артерия, по която течала кръвта на целия трафик за Далечния Север. Била патрулирана. Рано или късно щели да ги открият. В горите, където могли да изберат една от хилядите неутъпкани пътеки, щели да бъдат сигурни. Не бивало обаче да напускат реката, докато не минат Улея на смъртта. Така щели да стигнат отвъд голямо блатисто пространство на запад, през което не биха могли да минат по това време на годината. Иначе щял да слезе на брега още сега. Той обичал реката, имал вяра в нея, но знаел, че едва след като горските дебри ги погълнат, както безбрежният океан поглъща някой кораб, щели да избегнат страшната опасност, която ги заплашва откъм пристанище Атабаска.
Три-четири пъти между изгрев слънце и пладне видяха признаци на живот на брега или по реката. Веднъж шаланда, вързана за дърво, сетне индиански стан и два пъти хижи на ловци, построени в края на малки полянки. С настъпването на следобеда Кент усети да нараства в него нещо, което не беше напълно нетърпение. Това беше някакво тревожно предчувствие за нещо лошо, предупреждение към него да бъде нащрек. Сега той по-често прибягваше до веслото, за да ускори движението на лодката по течението. И започна да мери времето и разстоянието с грижлива точност. Познаваше много ориентири.
Към четири часа или най-късно към пет щяха да стигнат началото на Улея на смъртта. Десет минути опъващо нервите минаване през него и след това ще закара шаландата на скришно място край брега, което има предвид, а сетне няма вече да го е страх от ръката на правосъдието, протегнала се от пристанище Атабаска. Докато съставяше планове, ослушваше се. От пладне не беше спрял да се ослушва за далечното „пуф-пуф-пуф“, което от миля разстояние щеше да ги предупреди за приближаването на патрулната моторница.