Кент не премълча за плановете си. Марет долови нарастващата му тревога и той я посвети в мислите си.
— Ако чуем патрула, преди да сме достигнали Улея, все още ще имаме време да слезем на брега — увери я той. — И те няма да ни хванат. Да ни открият, ще бъде по-трудно, отколкото да намерят две игли в купа сено. Но, не е зле да бъдем готови.
Затова изнесе своята раница и по-малката раничка на Марет и сложи пушката и кобура с пистолета отгоре им.
Беше три часът, когато характерът на реката започна да се променя и Кент радостно се усмихна. Навлизаха в по-бързи води. Имаше места, където коритото се стесняваше и те се носеха през бързеи. Само където пред тях се разкриеше гладка водна повърхност, Кент даваше почивка на ръцете си. Пък и в спокойни води почти винаги гледаше да ускори движението на шаландата. Марет му помагаше. У него не стихваше възторжената радост да гледа как стройната и прекрасна снага работи в такт с неговата. Вятърът и слънцето рошеха и палеха косата й. Леко отворените й устни розовееха, бузите горяха, очите бяха като огрени от слънцето планински теменуги. Неведнъж във вихъра на бягството им този следобед Кент се питаше дали това може да бъде нещо повече от сън. И неведнъж се изсмиваше радостно, спираше да размахва веслата, за да се увери, че всичко е действително и вярно.
И благодареше на господа, след което продължаваше да гребе по-усърдно.
Веднъж много отдавна — каза му Марет — тя преплавала Улея. Тогава той я ужасил. Спомняла си го като някакво кръвожадно чудовище, което ревяло за жертви. Когато приближиха това място, Кент й разказа повече за Улея. Сега само от време на време някой загубвал живота си там, каза той. Пред входа имало огромна, подобна на нож скала, която приличала на драконов зъб и разделяла реката на два беснеещи потока. Ако шаландата навлезела в левия ръкав, нищо нямало да й стане. Щяло да има страшен рев и тътен, докато се носят по него, но този рев на Улея, каза й той, бил като лай на безобидно куче.
Само когато някой загубел управлението на шаландага или се ударел в Драконовия зъб, или навлезел в десния ръкав вместо в левия, само тогава ставали трагедии. Марет се изсмя със своя възхитителен гърлен смях, когато Кент й каза това.
— Искаш да кажеш, Джимс, че ако никоя от тия три възможности не се случи, ще го минем здрави и читави?
— Никоя от тях не с възможна за нас — побърза да се поправи Кент. Ние имаме стегната малка шаланда, няма да се ударим в скалата и ще навлезем в левия ръкав толкова лесно, че няма да разбереш кога е станало. И и се усмихна с удивителна самоувереност: — Аз съм го минавал стотина пъти.
Той се ослуша. И изведнъж извади часовника си. Беше четири без четвърт. Слухът на Марет долови какво беше чул. Във въздуха се носеше тихо трептящо бръмчене. То се засилваше бавно, но непрекъснато. Кент кимна, когато тя го погледна е въпрос в очите.
— Бързеите пред Улея! — извика той с кънтяща в гласа радост. Изпреварихве ги! Спасени сме!
Те направиха завой и видяха бялата пяна на бързеите половин миля пред себе си. Течението бясно ги понесе напред. Кент наблегна веслото с цялата си тежест, за да задържи шаландата в талвега.
— Спасени сме — повтори той. Разбираш ли, Марет? Спасени!?
Кент изговаряше думите, които беше чакала, казваше й, че най-сетне е дошъл часът, когато тя може да изпълни обещанието си. Думите, както ги изричаше, го вълнуваха. Искаше му се да ги изкрещи. И тогава неочаквано видя промяната в изражението й. Широко отворените й, уплашени очи гледаха не него, а някъде отвъд. Тя гледаше назад, в посоката, от която идваха, и докато той още се взираше в нея, лицето й пребледня.
— Слушай!
Стоеше изопната, скована. Кент обърна глава. И в този миг звукът достигна до него над нарастващото бучене на реката — онова „пуф-пуф-пуф“ на полицейската патрулна моторница от пристанище Атабаска!
Дълбока въздишка се изтръгна от него. Когато Марет откъсна поглед от реката и се обърна, лицето му беше сякаш изсечено от скала. Очите бяха втренчени право напред.
— Не можем да стигнем Улея — каза той и гласът му й прозвуча суров и сякаш недействителен. Ако стигнем, те ще го минат с нас, преди да успеем да стигнем на брега в другия край. Трябва да оставим това течение да ни отнесе към брега сега.
Щом взе това решение, той напрегна всичките сили на тялото си. Знаеше, че не бива да загуби дори и една стотна от секундата. Смучещото отдалече течение на бързеите вече подхващаше шаландата и с мощни удари на лопатата Кент се силеше да обърне носа на лодката към западния бряг. С бързата си досетливост Марет разбра каква огромна стойност могат да имат няколко секунди. Ако ги хване по-силният въртоп на бързеите, преди да стигнат брега, ще бъдат принудени да минат през Улея и в този случай моторницата ще ги настигне, преди да са успели да слязатна брега отвъд. Тя скочи до Кент и добави своите сили в гребането. Стъпка по стъпка и крачка по крачка шаландата се отбиваше към съдбовно важния запад и лицето на Кент победоносно светна и той кимна към един горист нос, който се издаваше като тъп палец навътре в реката. Оттатък този нос бързеите кипяха в бяла пяна и Марет и Кент можеха да видят първите черни отвесни скали, които бележеха началото на Улея.