И така, късно през февруари, със своя дял от зимния улов в раницата, той се сбогува с Пикар и пак се запъти към реката.
Глава XXIV
Кент не беше забравил, че е вън от закона, но не се боеше. Сега, като имаше нещо ново и вълнуващо, за което да се бори, усети отново това, което наричаше „сладостта на играта“. Той се приближи към Чипиуиън предпазливо, макар да беше сигурен, че дори старите му приятели от пристанище Атабаска не биха го познали. Брадата му беше дълга четири-пет пръста, косата чорлава и неподстригана.
Пикар му бе ушил през зимата куртка от кожата на млад карибу е ресни по края като индианските. Кент избра удобно време и се озова в Чипиуиън тъкмо преди мръкване.
Когато влезе с кожите си в склада на Компанията на Хъдсъновия залив, там горяха газени лампи. Дюкянът беше празен, ако не се вземеше предвид помощникът на агента и Кент разменя кожите си в течение на цял час. Купи си ново снаряжение, пушка винчестер и толкова продукти, колкото можеше да носи.
Не забрави и бръснач и чифт ножици, а когато свърши, остана му в брой стойността на две сребърни лисици. Той напусна Чипиуиън същата вечер и при светлината на зимната луна спря на стан пет-шест мили по на север, към пристанище Смит.
Сега беше на Робската река и седмици наред пътуваше бавно, но неотклонно на север със снегоходки. Избягна форт Смит и пристанище Смит и свърна на запад, преди да стигне форт Резолюшън. Беше април, когато достигна поста на Хей ривър, където тази река се влива в Голямото робско езеро. До ледохода Кент работи на Хей ривър. Когато вече нямаше опасност, потегли с кану надолу по Макензи. Към края на юни пое нагоре по Лайърд към Южна Нахани.
„Трябва да минеш точно между изворите на Северна и Южна Нахани — беше му казала Марет. Там ще намериш Серния край, а отвъд Серния край е Долината на мълчаливите.“
Най-после той стигна границите на този край. Спря на стан е вонята, изпълнила ноздрите му. Луната се вдигна и Кент видя този необитаем свят като през облаци жълт дим. Щом се зазори, потегли нататък.
Плаваше сред обширни ниски мочури, от които се издигаха серни изпарения. Миля след миля навлизаше той все по-дълбоко в тях и те се превръщаха все повече в мъртва земя, затънтен ад. Имаше къгтинови храсти, по които не растяха къпини. Имаше гори и блата, но без живо същество, което да живее в тях.
Това беше край с води, в които нямаше риба, с въздух, в който нямаше птици, с растения без цветове — вонящ, смърдящ край, безмълвен с безмълвието на смъртта. Кент започна да пожълтява. Дрехите му, лодката, ръцете, лицето — всичко пожълтя. Не можеше да се отърве от гадния вкус на сяра в устата. Въпреки всичко продължаваше напред, право на запад по компаса, който Гауън му беше дал на Хей ривър. Дори и този компас пожълтя в джоба му. Беше невъзможно да яде. Този ден само два пъти пи от манерката си с вода.
А, Марет беше минавала по този път! Кент непрекъснато си повтаряше това. Този беше тайният път за влизане и излизане от скрития им свят, област, прокълната от дяволите, страна, забранена и за индианеца и за белия. Трудно му беше да повярва, че тя е минавала по този път, че е поемала въздуха, който пълнеше неговите бели дробове, от който му се догади десетина пъти до повръщане. Гребеше отчаяно. Не усещаше нито умората, нито горещината от топлата вода наоколо му.
Настъпи нощ, луната изгря и освети с блед блясък погълналия го мъртъв свят. Кент легна на дъното на своето кану, покри се презглава с дрехата от еленова кожа и се помъчи да заспи. Но, сънят не идваше. Преди да се зазори, той продължи напред, като поглеждаше компаса на светлината на кибрита. Целия ден не направи опит да приеме храна. Но, с настъпването на втората нощ въздухът му се видя по-лек за дишане. Продължи на лунна светлина, която беше по-ясна сега. И най-после, когато бе спрял за миг да си почине, чу далече напред вълчи вой.
От радост се развика. Западен ветрец му донесе въздух, който той пое, както изпаднал в пустиня човек пие вода. Не погледна повече компаса си, а загреба право срещу полъха на свежия въздух. Подир един час забеляза, че гребе пак в бавна течение и когато опита водата, тя имаше само лек привкус на сяра. Към полунощ водата беше вече хладна и чиста. Кент слезе на песъчлив и чакълест бряг, съблече се съвършено гол и си тегли такова търкане, каквото не помнеше през живота си. Досега носеше старите ловджийски риза и панталон, но след банята облече новите дрехи, които пазеше чисти в раницата. След това стъкна огън и се нахрани за първи път от два дена.