На другата сутрин се покатери на висок смърч и огледа местността наоколо. Към запад се простираше широка низина, заградена на петнадесетина-двадесет мили от него с предпланини. Отвъд се издигаха покритите със сняг върхове на Скалистите планини. Той се обръсна, подстрига си косата и продължи пътя си. Тази нощ спря на стан чак когато не можеше вече да мине със своето кану по-нататък. Потокът се беше стеснил и превърнал в ручей и когато Кент спря, видя, че е вече между първите зелени склонове на хълмовете. На съмване скри малкото кану на закътано място и тръгна пеша с раницата.
Една седмица вървя бавно и предпазливо напред. Беше навлязъл в прекрасен край, но въпреки това не намираше признаци на човешки живот. Предпланините преминаха в планини и той сметна, че това е веригата Камбъл. Знаеше също, че е следвал логичния път от Серния край. Въпреки всичко едва на осмия ден се натъкна на нещо, което му потвърди, че някое друго живо същество е минавало някога оттук. Тава, което намери, бяха овъглени останки от стар огън. Огън на бял човек. Позна го по размерите. Бил е огън, накладен за цяла нощ, от сурови дървета, отсечени с брадва.
На десетия ден стигна западните склонове на първата верига и пред погледа му се разкри една от най-прекрасните долини, които очите му бяха някога виждали. Беше повече от долина. Беше широка равнина. На петдесет мили на отсрещната и страна, се издигаха в исполинско величие най-високите от всички Юконски планини.
И сега, макар и да виждаше пред себе си рай, сърцето му започна да се свива. Струваше му се невероятно в такъв безпределен край да намери местенцето, което търсеше. Единствената му надежда беше да намери бли хора или индианци — някого, който би могъл да го упъти.
Той прекоси бавно петдесетмилевата равнина, богата със зелена растителност, осеяна с цветя, рай за дивеча. Малко ловци са стигали толкова далече сред Юконските планини, каза си Кент. И никой не е идвал откъм Серния край. Това бе нов, неоткрит свят. На неговата карта, той представляваше бяло петно. И нямаше никакъв признак за хора. Пред него Юконските планини се издигаха в непроницаема стена — връх подир връх, покрити със сняг, извисили се над облаците като великански часови. Той знаеше какво лежи отвъд. Големите реки на западния склон, градът Досън с неговата цивилизация. Но, всичко това беше от другата страна на планините. От тази страна цареше само безграничната и ненакърнена тишина на един рай, върху който човекът още не беше сложил ръка.
Колкото повече Кент навлизаше в тази долина, толкова повече го обземаше странно ободряващо спокойствие. Обаче наред с това нарастваше и убеждението, че няма да намери онова, което е тръгнал да търси. Не си правеше труд да анализира това убеждение. То стана част от него, също както обзелото го душевно спокойствие. Единствената му надежда за успех беше, че по-близо до планините може да намери бели хора или индианци.
Той вече не използуваше компаса, а се водеше по група от три гигантски върха. Един от тях беше по-висок от другите. Както пътуваше, очите на Кент непрекъснато се връщаха към него. Той го омайваше, налагаше се на съзнанието му като часови, от милион години пазещ долината.
Кент започна да го нарича на ум Пазача. Всеки час като че ли го довеждаше по-близо в кръга на зрението. Край огъня на първия си стан в долината Кент видя месеца да залязва зад него. Един вътрешен немлъкващ глас все му нашепваше, че тази планина, най-голямата от всички, е била пазителка на Марет. Десет хиляди пъти трябва да я е поглеждала тя, както я поглеждаше този ден той, ако домът й беше някъде от тази страна на Камбълската верига. В ясни дни Марет е могла да вижда Пазача от сто мили разстояние.
На втория ден планината продължи да расте пред Кент. Надвечер започна да придобива нов характер. Върхът и имаше формата на внушителен замък, който се променяше с приближаването на пътника. Двата по-малки върха също придобиваха определени очертания. Преди вечерната омара да замъгли погледа му, Кент се убеди, че това, което е видял, не е било капризна приумица на въображението. Пазачът бе добил формата на огромна човешка глава, обърната на юг. Неспокойна възбуда обзе Кент и той продължи да върви дълго след здрачаване. Още в зори пак беше на път. На запад небето се изясни и изведнъж той спря и от него се изтръгна вик.