Главата на Пазача се издигаше пред него, сякаш издялана от ръце на исполин. Двата по-малки върха бяха разбулили своята тайна. Изненадващо и странно те бяха добили формата на човешки глави. Едната гледаше на север. Другата беше обърната към долината. И Кент с разтуптяно сърце извика:
— Мълчаливите!
Сам той не се чу, но мисълта прозвуча буйно в него. Тя го заля като наводнение, като неочаквано и вълнуващо откровение, подкрепено от зрителните възприятия: „Долината на мълчаливите!“ Той повтаряше думите, вперил очи в трите колосални глави в небето. Някъде до тях, под тях, от едната или другата страна беше скритата долина на Марет!
Запъти се натам. Изгаряше го странна радост. В нея от време на време скръбта му заглъхваше и в тези моменти му се струваше, че Марет непремено ще е в долината, да го посрещне, когато той дойде. Но, всеки път пред него оживяваше трагедията от Улея на смъртта, а с нея му идваше и мисълта, че трите исполински глави стояха на пост и винаги щяха да стоят на пост за загубената любима, която нямаше никога да се върне. Когато слънцето залезе този ден, лицето, наведено към долината, сякаш оживя, огряно от огъня на парещ въпрос, отправен към самия Кент:
— Къде е тя? — питаше върхът. — Къде е тя? Къде е тя?
Тази нощ Кент не заспа.
На другия ден пред него израсна ниска, начупена верига — първата от по-далечните планини. Той се заизкачва упорито и по пладне стигна билото. И разбра, че най-сетне гледа към Долината на мълчаливите. Не беше широка като другата. В оттатъшния край се издигаше огромната планина, обърната към зелените поляни в подножието й. На юг погледът на Кент стигаше надалече и в ярката слънчева светлина той виждаше блещукането на ручеи и езерца и плътните отблясъци на гъстаци от кедър, смърч и балсамово дърво, разпръснати като големи килими от лъскаво кадйфе сред разцъфтялата зеленина на долината. На север, три-четири мили по-нататък, хребетът, на който се беше изкачил, правеше остър завой към изток и тази част на долината, отвъд завоя оставаше скрита за погледа му. След като си почина, Кент свърна в тази посока. Беше четири часът, когато стигна до извивката на долината и можа да надзърне в скритата й част.
Това, което видя в първия миг, бе огромна котловина, издълбана в околните планини — котловина, две мили от единия бряг до другия, до края на самата долина. Дотрябваха му още няколко мига, за да съсредоточи зрението си така, че да може да различи по-дребните и по-незабележими неща половин миля под него, но преди да успее да го направи, до слуха му достигна звук, който накара да затрепти и сетният нерв в тялото му. Това беше идващ далече отдолу глух кучешки лай.
Топлата, златиста омара, която предхожда залез слънце в планините, се надигаше между него и долината, но през нея след кратко вглеждане той се увери в несъмненото съществуване на човешки жилища точно в краката му. Имаше едно езерце, от което изтичаше бляскащ ручей, а близо до езерцето и горе-долу на също такова разстояние до подножието на планината, където той стоеше, имаше няколко сгради и ограда, които изглеждаха като играчки. Не се виждаха никакви животни, нито някакво движение.
Без да търси пътека, Кент заслиза надолу. И пак не си зададе никакъв въпрос. Завладя го всецяло чувство на сигурност. Това място не можеше да бъде друго освен Долината на мълчаливите.
А, долу под него, залян и полускрит от въображаемата слънчева мъгла, беше домът на Марет. Сега му се струваше, че този дом е негов, че той е част от този дом, че с отиването си там ще намери последното си убежище, своя собствен дом. И някак странно му се натрапи мисълта, че там го чака радушен прием. Забърза така, че започна да се задъхва и се видя принуден да спре да си почине. И най-после се видя на място, където едва можеше да си мести краката и много пъти трябваше, ще не ще, да се катери отново нагоре и да заобикаля предателски стръмнини и седловини, завършващи изневиделица с отвесни пропасти. Мъглата се сгъсти в долината. Слънцето залезе зад западните върхове и скоро след това здрачът премина в мрак. Беше седем часът, когато стигна до началото на равнината, най-малко една миля пред извивката, която закриваше котловината. Беше капнал. Ръцете му бяха изранени и кървяха. Щом тръгна, съвсем потъна в тъмнината.
Когато обиколи извивката, Кент не се и опита да сдържи радостния вик, който се изтръгна от устата му. Пред него имаше светлинки. Няколко от тях бяха разпръснати, но най-близо до себе си видя цяла купчинка, като сияние, идващо от редица осветени прозорци. Колкото повече приближаваше, толкова повече ускоряваше крачките си и най-после изпита желание да се затича. И тогава нещо го спря и му се стори, че сърцето му се е качило в гърлото и го задавя така, че не може да си поеме дъх.