В гърлото на Кент се надигна нещо, което той се помъчи да преглътне, но то се изтръгна от устните му като полугласен вик, почти ридание. Той чуваше далечната песен, буйна и волна като самите гори, и му се искаше да се наведе през прозореца и извика последно сбогом. Защото бригадата — бригада на Компанията, бригадата, пяла своите песни нагоре и надолу по водните пътища на страната, заминаваше на север. А, той знаеше къде отива тя. На север и още по на север, сто мили, петстотин, хиляда, а след това още хиляда, докато и сетната шаланда разтовари скъпоценния си товар. За слабите мургави мъже, които заминаваха с лодките, щяха да се заредят месеци суров живот и вълнуваща радост под открито небе. Сломен от обзелия го копнеж, Кент се облегна назад на възглавниците и си закри очите.
В тези няколко мига въображението му нарисува бързо и живо всичко, което губеше. Утре или вдругиден нямаше вече да е жив, а речната бригада щеше да се носи на север. Да навлезе в Големите бързеи на Атабаска, да се пребори с Улея на смъртта, да се спусне смело по канарите и бързеите на Голямата каскада, въртопите на Дяволската уста, оглушителния рев и кипящите драконови зъби на Черния пад. Чак до края на Атабаска, по Робската река и да продължи по Макензи, докато очуканият от канарите нос на последната шаланда в кервана не се надигащия се прилив на Ледовития океан. А, той, Джеймс Кент, щеше да е мъртъв. Полицаят свали ръце от очите си и когато погледна отново навън, по устните му заигра бледа усмивка. В бригадата имаше шестнадесет шаланди и капитан на най-голямата — той знаеше, беше Пиер Росан. Можеше да си представи как голямото червено гърло на Пиер се издува от юнашката песен, защото жената на Пиер го чакаше на хиляда мили оттука. Водите на реката вече бяха здраво хванали лодките и на Кент му се струваше, както ги гледаше да плават, че това са последните бегълци, спасяващи се от нахълтващите стоманени чудовища. Без да си дава сметка, той протегна ръце и душата му изплака своето сбогом, макар устните да останаха безмълвни.
Зарадва се, когато лодките се загубиха от погледа и гласовете на пеещите гребци заглъхнаха в далечината. И пак се заслуша в мързеливото бръмчене на дъскорезницата, а над главата си чу да тича с кадифени лапички червена катеричка, след това чу и дръзкото и кряскане. Отново го обкръжиха горите. Пряко леглото му падна слънчев лъч. По-силен полъх на въздуха, напоен с парфюма на балсам и кедър, нахлу през прозореца и когато вратата се отвори и в стаята влезе Кардиган, лекарят видя към него да се обръща предишният Кент.
Когато поздрави, в гласа и държането на Кардиган не се забеляза никаква промяна. Но, имаше някакво напрежение в изражението, което той не можа да скрие. Носеше лулата и тютюна на Кент. Той ги остави на масичката, притисна глава до сърцето на Кент и заслуша онова, което наричаше шум — напора на кръвта, минаваща през торбичката на аневризмата.
— Струва ми се, че от време на време го чувам и аз — каза Кент. По-лошо е, нали?
Кардиган кимна:
— Пушенето може да поускори цялата работа. Все пак, щом държиш …
Кент протегна ръка към лулата и тютюна.
— Заслужава си. Благодаря, докторе.
Кент натъпка лулата и Кардиган запали клечка кибрит. За първи път от две седмици облак дим излезе от устата на Кент.
— Бригадата потегли на север — рече той.
— Почти всичкият товар е за Макензи — отговори Кардиган. Далечен път.
— Най-хубавият в целия Север. Преди три години О’Конър и аз го изминахме с бригадата на Фолет. Спомняш ли си Фолет и Ладусьор? Те двамата обичаха едно и също момиче и понеже бяха добри приятели, намислиха да решат въпроса, като преплуват Улея на смъртта. Който излезел пръв, той щял да спечели момичето. Боже, какви смешни работи стават, Кардиган. Фолет излезе пръв, но беше мъртъв. Беше си разбил главата о някой камък. А, Ладусьор до днес не се е оженил за момичето, понеже твърди, че Фолет го победил и че духът ли, какво ли па Фолет щял да го преследва, ако не спази честно условието. Интересно. Той млъкна и се ослуша. По коридора приближаваха стъпки, които не можеше да сбърка.
— О’Конър — каза той.
Кардиган отиде до вратата и я отвори тъкмо когато О’Конър се готвеше да почука. Когато вратата пак се затвори, щабният сержант остана в стаята сам с Кент. В едната от големите си ръце стискаше кутия пури, а в другата държеше букет яркочервени цветя.
— Отец Лейон ми бутна тия неща в ръцете, когато идвах тука горе — обясни той и ги остави на масичката. А, аз … е … аз нарушавам устава, но дойдох тука да ти кажа нещо, Джими. Никога в живота не съм те нарекъл лъжец, но сега ти казвам, че си такъв!
Той стискаше ръцете на Кент със свирепата сила на приятелство, което нищо не може да наруши. Кент се намръщи, но това беше радостна болка. Беше се боял, че О’Коиър ката Кедсти по необходимост ще се обърне против него. След това забеляза нещо необикновено в лицето и очите на О’Конър. Щабният сержант не се вълнуваше лесно, но сега бе явно разтревожен.