Това, което чу, бе мъжки глас, викащ в мрачевината едно име:
— Марет … Марет … Марет …
Кент понечи да извика, но се задави и само захълца. Усети, че трепери. Протегна ръце и някакво безумие се разгоря като пожар в ума му.
Гласът отново завика:
— Марет … Марет … Марет…
Ехото в котловината позтаряше името. То отекваше в гънките на планините. Въздухът трепереше от него, нашепваше го, предаваше го нататък … и изведнъж безумието в Кент доби глас и той закрещя:
— Марет … Марет …
Той продължи да тича. Колената му се подгъваха. Завика името отново и другият глас замлъкна. Нещо изникна отпред, между него и светещите прозорци. Някакви хора — двама души — вървяха насреща му нерешително, колебливо. Кент залиташе, но извика името още веднъж. Този път чу в отговор вик на жена и единият от двамата се спусна към него с бързината на светкавица.
На три крачки един от друг те се спряха и в тази мрачевина, която настъпва след здрача, се загледаха с пламнали очи, и двамата за няколко мига смаяни от това велико и милостиво чудо.
Мъртвата беше възкръснала. Със страшно усилие Кент протегна ръце и Марет залитна към него. Когато стигна при тях, другият човек ги завари паднали на колене на земята, прегърнати като малки деца. А, когато Кент вдигна очи, видя, че пред него стои Санди Мактригър, човекът, чийто живот беше спасил в пристанище Атабаска.
Глава XXV
Колко време се мина, докато му се проясни умът, Кент не би могъл да каже. Може да е била минута, а може би и час. Всички жизнени сили в него бяха съсредоточени за осъзнаването само на едно нещо — че мъртвата е възкръснала, че това е Марет Радисон в кръв и плът. Че е притиснал в прегръдките си нейната жива, топла снага. Като мимолетно мярнал се образ на екрана видя близо до себе лицето на Мактригър, а след това главата му пак се наведе н дори ако цялата долина бе заехтяла от топовен тътнеж, той щеше Да чува само един звук — ридаещ глас, който неспирно повтаряше: „Джимс … Джимс … Джимс“
Мактригър беше единственият, който в звездната светлина гледаше с ясен поглед чудото, което ставаше пред очите му. След малко Кент осъзна, че Мактригър говори, че е сложил ръка на рамото му, че гласът му е и радостен, и настойчив. Той се изправи, все още прегърнал Марет и с нейните ръце, обвили шията му.
Тя хълцаше и не можеше да си поеме дъх. Кент също не можеше да проговори. Измина с препъване разстоянието, което ги делеше от светлините, с Мактригър от другата страна на Марет. Мактригър отвори вратата и те се озоваха в блясъка на светлина от лампа. Стаята, в която влязоха, беше голяма и някак странно наредена.
А, когато прекрачиха прага, ръцете на Марет се отпуснаха, Кент отстъпи назад така, че да могат да се видят на светло и в този миг дойде чудесният преход от сътресение и невяра към ликуваща сигурност.
Сега умът на Кент бе пак тъй бистър, както в деня, когато беше се изправил пред смъртта в края на Улея. И остро като нажежен шип го жегна страх, когато очите му срещнаха погледа на девойката. Тя бе ужасно, променена. Лицето й бе така бледо, че го уплаши. И беше слабо. Очите й бяха големи, тихи теменужени вирове, почти черни в светлината на лампата, а косата, вдигната и навита на главата, както я беше видял в онзи първи ден при Кардиган, подсилваше предателския цвят на бузите. Едната й ръка трепереше, притисната до гърлото и беше толкова слаба, че му стана страшно. За малко — само няколко секунди — тя го гледа, сякаш обладана от подсъзнателен страх, че той не е Джим Кент, а след това бавно разпери ръце и ги протегна към него. Не се усмихна, не заплака, не извика името му сега, но обви с ръце врата му, когато я притисна до себе си, и захлупи лице на гърдите му. Кент погледна Мактригър. Някаква жена стоеше до него — тъмнокоса и тъмноока, сложила ръка върху рамото му. Кент ги загледа и разбра. Жената се доближи.
— По-добре ще е да я отведа сега, мосю — рече тя. Малкъм ще ви разкаже.
А, малко по-късно ще можете да я видите пак.
Гласът беше нисък и мек. При звука му Марет вдигна глава, ръцете й се протегнаха към бузите на Кент както преди и тя пошепна:
— Целуни ме, Джимс … мой Джимс … целуни ме …
Глава XXVI
След малко, стиснали ръка в светлината на лампата, Кент н Мактригър останаха сами в голямата стая. В тяхното ръкостискане се чувствуваше вълнуващата топлота на силни мъже, свързани завинаги като братя. Всеки от двамата беше рискувал да умре заради другия. И въпреки всичко тази мисъл, която никога не напускаше подсъзнанието им, намираше израз само в здравата хватка иа пръстите и разбирането, стаило се дълбоко в очите.