В очите на Кент можеше да се прочете големият въпрос за Марет. Мактригър разбра страховете му, бавно се усмихна с радостна и все пак загрижена усмивка и погледна към вратата, през която бяха излезли Марет и по-възрастната жена.
— Слава богу, вие дойдохте навреме?! — каза той, все още без да пусне ръката на Кент. Тя мислеше, че сте умрели. И аз зная, Кент, че това я съсипваше. Трябваше да я пазим нощем. Понякога тръгваше да броди из долината. Казваше, че търсела вас. Така беше и тая вечер.
Кент преглътна:
— Сега разбирам. Нейната жива душа ме е зовяла тука. Аз …
Той свали раницата със скъпоценното й съдържание от раменете си, докато слушаше Мактригър. Двамата седнаха. Това, което Мактригър разказваше, му се струваше съвсем незначително пред факта, че Марет е някъде зад тази врата, жива, че той ще я види пак много скоро. Не му беше ясно защо Мактригър трябва да му обяснява, че по-възрастната жена е неговата съпруга. Дори и това, че по една изключителна случайност Марет била изхвърлена върху едно дърво, заклещило се между два камъка сред Улея на смъртта, и че това дърво се освободило и я отнесло до отсрещния бряг на реката много мили по-надолу, беше съвсем несъществено пред мисълта, че сега ги дели само една врата. Но, той слушаше. Чу Мактригър да му разказва как Марет го търсела през онези дни, когато е лежал в безсъзнание в колибата на Андре Боало, как решила, че е умрял и как през същите дни бригадата на Лазел пристигнала по реката и тя продължила на север с нея. Сетне щеше да се чуди на тези неща, но сега слушаше, а очите му гледаха към вратата. И после Мактригър каза нещо, което го сепна. Беше като изстрел, пронизал мозъка му. Мактригър говореше тихо за О’Конър. Той рече:
— Но, вие вероятно сте минали през форт Симпсън, Кент, и О’Конър ви е разправил всичко това. Именно той доведе Марет у дома през Серния край.
— О’Конър!
Кент скочи. В същия миг Мактригър прочете истината по изражението му.
— Боже господи, нима искате да ми кажете, че не знаете, Кент? рече той с напрегнат шепот и се изправи пред Кент. Не сте ли видели О’Конър? Не сте ли влизали във връзка с полицията никъде през изтеглата година? Не знаете ли?
— Нищо не зная — промълви Кент.
За миг Мактригър се втренчи в него с изумление.
— Аз се криех — продължи Кент. Цялото това време съм гледал да бъда по-далече от полицията.
Мактригър дълбоко пое дъх. Ръцете му пак стиснаха ръцете на Кент и в гласа му прозвуча невяра, изпълнена с безкрайно учудване:
— И вие дойдохте при нея, в стария й дом, убеден в това, че Марет е убила Кедсти! Трудно е да го повярва човек. И все пак … Лицето му изведнъж потъмня от скръб почти до болка и като проследи очите му, Кент видя, че той гледа голямата каменна камина в дъното на стаята. О’Конър беше този, който разкри цялата работа миналата зима, продължи той с усилие. Трябва да ви го разкажа, преди да я видите пак. Трябва да разберете всичко. Няма да е хубаво, ако се наложи да ви го каже тя. Вижте …
Кент го последва до камината. От поличката и Мактригър взе един портрет и му го подаде. Беше любителска снимка, фотография на гологлав мъж, застанал на открито, огрян от слънце.
От Кент се изтръгна полугласно възклицание. Беше едрата призрачна фигура на мъжа, когото видя през нощта в блясъка на мълниите през прозореца на скривалището си в къщата на Кедсти.
— Моят брат — каза Мактригър със сподавен глас Аз го обичах. Четирийсет години бяхме неразделни. И Марет принадлежеше еднакво ма двама ни. Той … уби … Джон Баркли. А, после, след мигновено усилие да говори спокойно, добави: — Той … моят брат … уби и инспектор Кедсти.
За няколко минути настъпи мъртва тишина. Мактригър гледаше камината, а не Кент. Сетне каза:
— Той уби двамата, но това не беше убийство, Кент. Не би могло да го наречем така. То беше Правосъдие, своеволно правосъдие, без да се обърне към властите. Ако не беше Марет, нямаше да ви го разправя … поне ужасната част от историята. Не обичам да си го спомням. Това се случи преди много години. Аз не бях женен тогава, но брат ми, десет години по-голям от мен, имаше жена. Струва ми се, че Марет ви обича така, както Мари обичаше Доналд. А, любовта на Доналд беше още по-голяма. Тя беше обожание. Бяхме дошли в новата планинска област още преди големите находки на злато в Досън и Бонанза. Беше див край, суров край и жените там — много малко. Но, Мари дойде с Доналд. Беше красива, с коса и очи като на Марет. Това бе коренът на злото. Няма да ви разправям подробностите. Те бяха ужасни. То стана, когато Доналд и аз бяхме излезли на лов. Трима мъже … бели мъже … помнете това, Кент. Бели мъже, дошли от север и спрели в нашата хижа. Това, което намерихме там, когато се завърнахме, ни влуди. Мари умря в прегръдките на Доналд. Ние я оставихме и тръгнахме да гоним белокожите скотове, които я бяха погубили. Спаси ги само виелицата, Кент. Дирята им беше прясна, когато се разрази бурята. Ако бяхме имали още един-два часа и аз щях да убия. От този ден Доналд и аз станахме ловци на хора. Ние проследихме тримата изроди, откъдето бяха дошли, и открихме кои са били. Две години след това Доналд намери единия от тях на Юкон и преди да го убие, го накара да потвърди имената на другите двама. Трябваше дълго да търсим сетне, Кент. Това отне трийсет години. Доналд остаря по-скоро от мен и след време разбрах, че се е побъркал на известна тема. Изчезваше за месеци наред и все търсеше другите двама. Минаха се десет години и тогава един ден в най-лютите студове ние се натъкнахме на хижа, поразена от мор — едра шарка. Беше домът на Пиер Радисон и жена му Андреа.