Лицето й имаше цвета на дивите рози, които той бе тъпкал целия ден в краката си. Защото в този час светът се беше разкрил пред нея и проснал в нейните крака. Свещеното съдържание ма раницата лежеше в скута й, както седеше облегнатата назад в голямото кресло с одеяло и възглавница — нейно гнезденце през многото дни на боледуването. Но, тя не беше вече болна. Соковете на живота прииждаха в тялото й отново и в същото време, когато Малкъм Мактригър и жена му бяха навън, Кент наблюдаваше чудото на тази промяна. Сега Марет му подаде малък пакет и докато Кент го отваряше, девойката вдигна ръце и разпусна косата си така, че тя падна и я обкръжи с бляскавото си великолепие.
Когато Кент отви и сетното късче копринена хартия, в ръцете му остана дълга плитка коса.
— Виж, Джимс, доста е порасла, откакто я отрязах тогава през нощта.
Тя се наведе малко напред, към него, и раздели косата с тънките си бели пръсти така, че да може той да види пак мястото, където тя е била отрязана в нощта на смъртта на Кедсти. И след това добави:
— Можеш да я запазиш завинаги, ако искаш, Джимс, защото я отрязах от главата си, когато те оставих в стаята и когато ти … почти повярва, че аз съм убила Кедсти. А, то е била тази …
Тя му подаде друг пакет и стисна устни, когато Кент го отви и в светлината на лампата заблестя още една плитка коса.
— Тая беше на татко Доналд — пошепна Марет. Това … това беше всичко, каквото му бе останало от Мари, неговата жена. И оная нощ, когато Кедсти умря …
— Разбирам! — пресече я Кент. Той удуши с нея Кедсти до смърт. А, когато аз я намерих около врата на Кедсти … ти … ти ме макара да повярвам, че е твоя за да спасиш татко Доналд!
Марет кимна:
— Да, Джимс. Ако полицията беше дошла, щеше да помисли, че виновяата съм аз. Смятах да я оставя да мисли така, докато татко Доналд бъде вън от опасност.
Но, през цялото това време съм пазила тука, в пазвата си, другата плитка, която щеше да докаже, че съм невинна когато му дойде времето. А, сега, Джимс — тя му се усмихна пак и му протегна ръцете си.
— О, чувствувам се толкова силна! И ми се иска да те изведа още сега и да ти покажа моята долина, Джимс … нашата долина … твоя и моя … на звездна светлина. Не утре, Джимс. Тая вечер. Сега.
След малко Пазача гледаше надолу към тях, също както беше гледал друг мъж и друга жена малко преди това. Но, звездите сега бяха по-едри и по-ярки и белият снежен калпак, който като корона увенчаваше главата на Пазача, отразяваше мътния блясък на някаква далечна светлина, а сетне бавно и чудесно други, покрити със сняг планински върхове отразиха сиянието на изгряващата луна. Но, Пазача се извишаваше над всички тях като всемогъщ бог и когато Марет и Кент стигнаха завоя на долината, девойката го накара да седне до нея на голям плосък камък и тихо се засмя, здраво стиснала ръката му на скута си.
— Когато бях малка, винаги съм седяла и играла на тоя камък, а Пазача ей така ме е гледал — каза тя тихо. Аз го обикнах, Джимс. И винаги съм вярвала, че той денонощно гледа там на изток и чака нещо, което ще дойде при мен. Сега зная. Това нещо си бил ти, Джимс. И знаеш ли, Джимс, когато бях далече … там, в големия град… — Пръстите й стиснаха палеца му както преди и Кент зачака.
Най-много ми се е искало да се върна у дома заради Пазача — продължи тя с леко треперещ глас. Беше ми домъчняло за него и нощем го виждах насън как чака, чака, чака и понякога дори ме вика, Джимс, виждаш ли оная бубунка на лявото му рамо, като голям еполет?
— Да, виждам я — рече Кент.
— Оттатък, по права линия оттука, на стотици мили са Досън и Юкон, големите златни находища, мъже, жени — цивилизацията. Татко Малкъм и татко Доналд са намерили една-единствена пътека, водеща оттам към тези склонове и аз съм минавала три пъти по нея до Досън. Но, Пазача е обърнал гръб на всичко това. Понякога си представям, че сам той е построил тия огромни крепостни валове, през които малцина могат да минат. Той иска да оставят тая долина на мира. И аз също. На мира … и теб, и моите хора.
Кент я притисна в прегръдките си.
— Когато закрепнеш — прошепна той, ще минем заедно по тая скрита пътека край Пазача и ще отидем в Досън. Защото сигурно там ще намерим мисионер. Той замълча.
— Моля ти се, продължавай, Джимс.
— И ти ще станеш … моя жена.
— Да, да, Джимс … завинаги. Не, Джимс … Ръцете й обвиха врата му.
— Много скоро ще е първи август.
— Да?
— А, в този месец всяка година един мъж и една жена минават през планините, за да ни дойдат на гости. Майката и бащата на майка Ан. А, бащата на майка Ан …
— Да? …
— Е мисионер, Джимс.